Погледна отново къпещите се и започна да рови в затворените с капаци кошници. Ако трябваше да напусне набързо, онзи, който щеше да дойде след него, нямаше веднага да забележи, че вътре е имало неканен гост. Намери пакета с храна за оцеляване във втората кошница и пречиствателя на вода на дъното в петата. Целуна щастлив и двете и ги пъхна в джобовете на панталоните си. Въздушният пистолет… Стив набързо претършува другите кошници. Не. Може би беше прекалено много да се надява за… Карта… това наистина искаше. Къде, по дяволите, беше картата? Той се пресегна към най-близкия вързоп с дрехи и пъхна ръка в кожите. Вътре нямаше скрито нищо. Нищо. Стив го остави на мястото му и взе друг. Хладна предупреждаваща тръпка пробяга по гърба му. Той се хвърли към завесата на вратата, открехна я малко — и видя голото мютско момиче да идва към колибата; отмяташе косата от лицето си и я връзваше на тила си.
За част от секундата Стив лежа запленен с отворена уста. Кожата й беше…
Откъсна очи от тялото й, погледна покрай нея и видя Кадилак да излиза от вира. Кристофър! Беше попаднал в клопка. Стив погледна през рамо и помисли да се измъкне от колибата, като пробие дупка. Но това щеше да разкрие бягството и освен това може би нямаше да успее да излезе навреме. Умът му блокира. Той огледа отчаяно колибата. Да се скрие… но къде? Под кожите? „Не… това е твърде глупаво, Брикман. Помни, че сега си воин. Имай малко достойнство. Какво ще стане, ако те открият под леглото… особено по средата на някакво интимно действие. — Отговорът не закъсня. — Направи се на невинен. Но чакай! Остави нещата! Не искаш да те обвинят в кражба, нали?“ Стив бързо извади пакета с храна и очистителя на вода от джобовете си, напъха ги в най-близката кошница, сложи капака, пресегна се нагоре, откъсна една слива от клончето, висящо от един кол, и се хвърли върху кожите. Завесата се отгърна, мютското момиче влезе, видя Стив да лежи безгрижно кръстосал крака, пъхнал ръка зад врата си, и замръзна.
С разтуптяно сърце Стив протегна другата си ръка към девойката и й предложи сливата.
— Запазих една за теб.
Тя не каза нищо. Само влезе достатъчно навътре, та завесата да се затвори.
— Хайде, изяж я — продължи Стив, като се опитваше да скрие лекото треперене на гласа си. — Наистина са много сладки.
Тя просто го гледаше спокойно. Сега, от съвсем близко, Стив видя, че тя не е само красива. Ясните й леденосини очи имаха изненадваща дълбочина и излъчваха не само обезсилваща интелигентност, но и намек за опасност — някаква скрита заплаха, която човек чувства, когато гледа заредена три барабанна пушка.
И кожата й сега беше…
„Не го вярвам“ — помисли Стив.
Гледаха се един друг, както му се стори, безкрайно, а всъщност само две или три секунди; после тя взе сливата от ръката на Стив, отхапа половината, извади костилката с белите си равни зъби и върна другата половина на Стив.
„Печеля“ — помисли Стив.
— Благодаря. Слушай… твоя…
В този момент кошницата, в която беше скрил нещата, падна и се разсипа на рогозката до мютката. Тя не каза нищо. Той знаеше, че тя знае, че тези неща не трябва да са в тази кошница. И тя знаеше, че той знае, че тя знае. Не му оставаше нищо, освен да изяде своята половина от сливата и да чака следващия й ход.
Мютското момиче бавно вдигна пакета с храна и очистителя на вода, после съвсем неочаквано ги остави до Стив. Сложи пръст на устните си, направи му знак да остане на мястото си, взе две навити рогозки и се мушна навън през завесата. Стив взе двата пакета и ги пъхна в джобовете на панталоните си.
След петнадесет секунди девойката се върна, като се постара да не разгръща завесата много широко. Зарови бързо в купа неща в дъното на колибата, които Стив не бе имал време да претърси, измъкна един пластмасов филм и го сложи върху гърдите на Стив.
Стив го вдигна внимателно. Не можеше да повярва на късмета си. Навигационната карта на Фазети! Неговият билет за връщане у дома! Развълнуван, той отвори уста да извика, но преди да може да произнесе някакъв звук, мютското момиче сложи ръка върху устните му, после се наведе над него и взе една правоъгълна кошница от мястото й до кожената стена на колибата.
Стив хвана китката й и махна ръката й от устата си.
— Как се казваш? — прошепна той. — Кажи ми. Трябва да зная!
Мютското момиче го погледна с намек на усмивка. Невъзможно бе да се каже какво мисли.
— Аз съм Клиъруотър, първородната на Тъндър-Бърд27 от Сън-Данс28 — прошепна тя.
Стив потупа джоба с пакета храна и вдигна картата.