Но Люк знаеше, че не е толкова просто. Дори хирург да потърси вътре в Лани — а какъв кошмар би било това, след като тъканите й се затварят непрекъснато от само себе си — нямаше да успее да разбере какво в нея се бе променило, за да стане безсмъртна. Нито кръвните изследвания, биопсиите или рентгеновите снимки щяха да помогнат. Така че може да анализират отварата, да стигнат до рецептата, да я дадат на хиляда фармацевти, но Люк смяташе, че никой от тях няма да може да повтори резултата. У Лани действаше някаква свръхестествена сила, усещаше го. Но нямаше представа дали е духовна, магическа, химическа или енергийна. Знаеше само, че тя, също като вярата и молитвата, действаше по-добре в самота, далеч от скептицизма и грубата сила на разума. Ако състоянието на Лани се оповестеше, тя можеше да стане на прах или да се изпари като роса под слънчевите лъчи. Може би затова и никой от останалите, за които му бе разказала — Алехандро, Дона и диаболичната Тилде — не беше излязъл на светло, мислеше си Люк.
Повъртя мускала в ръце като цигара, която се кани да запали, после бързо го постави под тока на обувката си и го натисна с цялата си тежест. Лесно се смачка, сякаш беше от хартия. Люк отиде до прозореца, отвори го и запрати сплесканото метално парченце надалеч, над покривите на съседите, като нарочно не проследи траекторията му. И веднага почувства облекчение. Може би трябваше да говори с Лани, преди да унищожи мускала. Не, знаеше какво би казала тя. Всичко вече е свършено.