За момичетата от селото беше любимо забавление да наблюдават Джонатан, но специално тази неделя наблюдаваше той. Изобщо не се криеше, докато се взираше в Тенебрийс Поарие. Не бе откъсвал поглед от нея цели десет минути, хитрите му кафяви очи бяха фиксирани в красивото й лице и лебедовата й шия, но най-вече в гърдите й, така силно притиснати от корсета, че направо бе останала без дъх. Очевидно за него нямаше значение, че Тенебрийс е няколко години по-голяма и е сгодена за Матю Комсток още от шестгодишна.
Дали беше любов? Това се чудех, докато го гледах от високо на балкона, където с баща ми бяхме седнали при останалите бедни семейства. Тази неделя бяхме само двамата, а останалите от фамилията се намираха в католическата църква в другия край на града. Изповядваха религията на майка ми, която произхождаше от франкоакадийска1 колония от североизтока. Бях подпряла буза на ръката си и се взирах усърдно в Джонатан като всяко нещастно влюбено момиче. В един момент ми се стори, че му става лошо, запреглъща с трудност и накрая се извърна от Тенебрийс, която сякаш не забелязваше как влияе на любимия син на града.
Ако Джонатан беше влюбен в Тенебрийс, за мен би било по-добре да се хвърля от балкона на църквата пред очите на всички. Защото на дванайсет години бях напълно наясно, че го обичам с цялото си сърце и ако не мога да прекарам живота си с него, по-добре да умра. Седях до баща ми до края на службата, сърцето ми биеше силно в гърлото, очите ми се пълнеха със сълзи, макар да си казвах, че съм пълна глупачка да се натъжавам от нещо, което сигурно нищо не означава.
Когато службата свърши, баща ми Кийран ме хвана за ръката и ме поведе надолу по стълбите при съседите, които се събираха на поляната. Това беше наградата, че сме изтърпели цялата проповед: възможността да поговориш с познати, да се отпуснеш след шест дни усилна, досадна работа. За някои това бяха единствените контакти извън семейството, единственият шанс да чуят последните новини и клюки.
Стоях зад баща ми, докато той разговаряше с една двойка, надничах иззад него и търсех с очи Джонатан, надявах се, че не е с Тенебрийс. Той стоеше зад родителите си съвсем сам и се взираше с каменно изражение в тиловете им. Очевидно искаше да си тръгне, но това бе равносилно да иска през юли да завали сняг: общуването след проповед обикновено продължаваше около час, дори повече, ако времето беше приятно, както беше в онзи ден, а най-издръжливите буквално ги изнасяха на ръце накрая. Баща му беше двойно по-натоварен от всички, защото в неделя мнозина виждаха една от малкото възможности да поговорят с мъжа, когото смятаха за свой господар или поне единствения, който е в състояние да подобри съдбата им. Бедният Чарлз Сейнт Андрю! Едва много години по-късно осъзнах какъв товар е носил на раменете си.
Откъде намерих кураж да направя това, което сторих после? Може би в отчаянието и решителността да не загубя Джонатан заради Тенебрийс. Изплъзнах се от баща си. След като се уверих, че той не забелязва отсъствието ми, прекосих набързо моравата и се отправих към Джонатан, като се промъквах между групичките разговарящи възрастни. Бях дребничка и лесно се скрих от погледа на баща си под обемните фусти на дамите. Най-накрая стигнах до Джонатан.
— Джонатан. Джонатан Сейнт Андрю — казах дрезгаво и пискливо.
Красивите му тъмни очи за първи път се обърнаха само към мен и сърцето ми подскочи.
— Да? Какво искаш?
Какво исках? Вече имах цялото му внимание, а не знаех какво да кажа.
— Ти си от семейство Макилврий, нали? — попита подозрително Джонатан. — Невин ти е брат.
Бузите ми пламнаха, когато си спомних онзи инцидент. Защо не се сетих за него, преди да дойда тук? Миналата пролет Невин бе причакал Джонатан пред хранителния магазин и му бе разкървавил носа, преди възрастните да ги разтърват. Брат ми мразеше силно Джонатан по причини, известни само нему. Баща ми се извини на Чарлз Сейнт Андрю за случката, която всички сметнаха просто за момчешка закачка и не видяха нищо страшно в нея. Но и двамата бащи не знаеха, че Невин без съмнение би убил Джонатан, стига да му се удаде възможност.
1
Франкоакадийците са наследници на френските колонисти, заселили се през XVII в. в т.нар. Акадия в Източна Канада и част от днешния американски щат Мейн. — Б.ред.