Антония Сюзън Байът
Обладаване
Когато един автор нарече творбата си романс, едва ли има смисъл да се отбелязва, че с това иска да си спечели определена волност в стила и съдържанието, която иначе би смятал, че няма право да си позволи, обяви ли, че пише роман. Приема се, че стремежът във второто произведение е да се предаде пределно достоверно и до най-малката подробност не просто възможният, а вероятен и обичаен развой на човешкото преживяване. Макар че като произведение на изкуството е длъжен да се подчинява на строго определени закони — и макар че върши непростим грях, реши ли да се отклони от истината за човешкото сърце, романсът с основание има право да представи тази истина при обстоятелства, които до голяма степен авторът сам избира или сътворява… Този разказ отговаря на определението за романс дотолкова, доколкото представлява опит отдавна отминали времена да се свържат с мимолетно изплъзващото ни се настояще.
На Айзобел Армстронг
Ако, надут до изтъняване, мехурът
на път е да се спука и съзираш
през мнимия действителния свят,
какво съзираш всъщност?
Дотолкова ли в съсипии е старото?
Съзнаваш, че си в ятото на младите —
страст, доблест, гениалност, красота,
обществен статус, че и състояние,
ако засягат те подобен род неща;
и всички се отказват от правата си,
приветстват те (по-точно мен!) като другар
по орис, те съставляват публичната кал —
не, стават мои, аз владея ги наистина…
Туй би могло и може, и ще бъде
със мъничко лъжа: тъй лъже мистър Кал!
Не лъже ли поетът, пеещ как
несъществували изобщо гърци
в несъществувала изобщо Троя
били извършили едно или пък друго
небивало и славно дело!…
Но зарежи поетите! Ами писачите на проза?
Акъл раздават. Я нека свършат нещо!
Закъде са без своите угодливи лъжи?
Говорят за закони и за факти,
представят всичко, както те го виждат,
признават нещо, ако им отърва,
не виждат туй, което не харесват,
отчитат само фактите, които
решават частния им случай;
останалото — дявол взел го.
История световна, ери — на гущери,
на индианци, войната в старата Европа,
Жером Наполеон, каквото щете.
И както авторът го иска.
И на такъв писател плащаш,
и възхваляваш го за туй, че
на камъка живот бил вдъхнал
или пък пламък — на мъглата,
и миналото възкресил бил.
И го затрупваш с куп въпроси като:
„А как успяхте да уловите нишката,
превела ви през този лабиринт?
Как от едното нищо изваяхте подобна сложна тъкан?
Как върху тази незначителна основа
вградихте вътъка на тази повест,
биография, роман?“. С две думи;
„Какво количество лъжи ви бяха нужни,
да съчините тази импозантна истина,
представена ни тук сега?“. ВК1
Робърт Браунинг
Из поемата Мистър Кал, Медиумът
1
Книгата беше дебела, черна и прашна. Твърдите й корици се бяха огънали и пропукваха, явно навремето не се бяха отнасяли добре с нея. Гръбчето й го нямаше, или по-скоро се подаваше между страниците като груба лента за отбелязване. Беше увита със зацапана бяла панделка, завързана на спретната фльонга. Библиотекарят я подаде на Роланд Мичъл, който седеше и я очакваше в читалнята на Лондонската библиотека. Бяха я ексхумирали от шкаф №5, където обикновено стоеше заключена между „Приапови палавщини“ и „Гръцката любов“. Беше 10 сутринта един септемврийски ден през 1986 г. Роланд седеше на малката единична масичка, която най-много обичаше — скътана зад четвъртита колона, ала въпреки това с идеален изглед към стенния часовник над камината. През високия слънчев прозорец отдясно се виждаше избуялата зеленина на площад „Сейнт Джеймс“.
Лондонската библиотека беше любимото място на Роланд. Беше позапусната, но цивилизована, едновременно пълна с оживяла история и населена с живи поети и мислители, които можеш да зърнеш приклекнали край надупчените метални дъна на стелажите или увлечени в приятен спор на завоя на стълбището. Тук беше идвал Карлайл, тук между лавиците бе пристъпвала Джордж Елиът. Роланд виждаше черните копринени поли на роклята й, кадифените й шлейфове, влачещи се по пода, притиснати между църковните отци, чуваше как твърдата й стъпка отеква с метален звън сред немските поети. Тук беше идвал и Рандолф Хенри Аш, за да натъпква еластичния си ум и памет с пренебрегвани дреболии от История и Топография, от удачните азбучни съприкосновения между Наука и Разни — сказания, слабоумие и слух, смърт, снабдяване, сатанизъм, самовили и свръхестествени сили, соколарство, стокообмен, семейно стопанство и слуги, сънища. По негово време трудовете по еволюция са били каталогизирани в рубриката Предадамовият човек. Роланд едва наскоро беше открил, че Лондонската библиотека притежава оригинален екземпляр от съчинението на Вико „Новата наука“, принадлежал лично на Аш. Книгите на Аш бяха най-прискърбно разпръснати из Европа и Америка. Най-голямата единична сбирка, далеч надминаваща всички останали, бе, разбира се, колекцията „Станат“ в университета „Робърт Дейл Оуен“ в Ню Мексико, където Мортимър Кропър работеше над своето монументално издание „Пълната кореспонденция на Рандолф Хенри Аш“. В наши дни това не е никакъв проблем, книгите пътуват през етера като светлината и звука. Но все пак бе възможно личният екземпляр на Аш да крие в полетата си бележки, пропуснати даже от неизтощимия Кропър. Роланд търсеше източници, свързани с една творба на Аш — „Градината на Прозерпина“. Пък и имаше някакво удоволствие в това да четеш изреченията, които самият Аш е чел, които е докосвал с пръстите си и по които са пробягвали очите му.
1
Навсякъде стиховете в превод на Ангел Игов са означени с индекс АИ, а на Валентин Кръстев — с ВК — бел.изд.