Портретът на Уотс бе по-мъгляв и не толкова авторитетен. Беше нарисуван през 1876 г. и показваше един по-стар и по-въздушен поет, чиято глава се извисява — често срещан при Уотс похват — от смътната тъмна колона на тялото към духовната светлина. Имаше и някакъв фон, но всичко беше потъмняло. На оригиналната картина смътно се различаваше скалиста дива местност; на тази фотографска репродукция бяха останали само сгъстявания и треперливи проблясъци в черното. Изключителните черти на този образ бяха очите, огромни и сияйни, и брадата, порой от сребро и сметана, бяло и синьо-сиво, улейчета и раздвоени зъбци, напомнящи завихрянията на Да Винчи — видимият източник на светлината. Сияеше дори на фотографията. Тези картини, размишляваше Роланд, изглеждаха някак и по-действителни, и по-сурови, защото бяха снимки. Не така изпълнени с живот, живота на боите, но по-реалистични в съвременния смисъл на думата, според съвременните очаквания. Състоянието им допълнително се бе влошило; апартаментът не беше от най-чистите и беше влажен. Ала той нямаше пари за нови копия.
Прозорецът в края на стаята гледаше към малък двор със стъпала към градината, която се виждаше в най-горния край на прозореца им. Мястото беше описано като апартамент с градина, а огледът се оказа единственият случай, когато ги поканиха да излязат навън — впоследствие им бе заявено, че нямат право да стъпват там. Дори не им се позволяваше да завъдят саксии в черния сутерен по причини неясни, но безпрекословно наложени от хазяйката им, 80-годишната госпожа Ървинг, която обитаваше трите етажа над главите им сред тежката мускусна смрад на неизчислими котки и която поддържаше градината толкова ярка, здравословна и подредена, колкото дневната й бе разхвърляна и с дъх на разложение. Беше ги подлъгала в капана като стара вещица, каза Вал, с многословни приказки в градината за царящото тук спокойствие, дори им беше дала по една дребна златиста и мъхеста кайсия от строените в шпалир дървета край извитата тухлена стена. Градината беше дълга, тясна, сенчеста, зад живия плет от чемшир се криеха слънчеви петна трева, въздухът бе наситен с уханието на рози — смуглоалени, с цвят на тежка слонова кост, прозирнорозови, а бордюрите едва удържаха фантастичните тирета и точици на кремовете — бронзово-златни къдрици, дръзки, горещи и пищни. Забранени. Ала в началото не го знаеха, когато госпожа Ървинг им разказваше надълго и нашироко с дрезгавия си снизходителен глас за високата тухлена стена, която помнела още Гражданската война, още по-ранни времена дори, която образувала едната граница на земите на генерал Феърфакс, когато Пътни било самостоятелно селище, когато там се събирали отрядите на Кромуел и когато в църквата „Сейнт Мери“ на моста се провеждали дебатите за свободата на съвестта. Рандолф Хенри Аш беше написал стихотворение, произнесено уж от един копач от Пътни. Дори беше ходил там да види реката при отлив, имаше го разказано в дневника на Елън Аш, носели си храна за пикник, пиле и пай с магданоз. Този факт, а също връзката между покровителя на Марвъл — Феърфакс, и градината с плодове и цветя зад стената бяха достатъчни да изкушат Роланд и Вал да се настанят в апартамента с градина и забранената му гледка.
Напролет прозорецът им се осветяваше от яркожълтата заря на гъста редица нарциси. Филизите на дивото грозде пропълзяваха чак до рамката на прозореца и с главоломна растителна скорост се втурваха по стъклото с малки кръгли смукалца. Ресни жасмин, изплъзнали се от обилно цъфтящ екземпляр на ъгъла на къщата, от време на време полягаха на парапета им с упойващо ухание, докато госпожа Ървинг, облечена в градинарския си екип с високи ботуши и престилка над неизменния овехтял костюм от туид, с който за пръв път ги беше примамила при себе си, не дойдеше да ги привърже на мястото им. Веднъж Роланд я беше попитал дали не може да й помага в градината и понякога да сяда там. Беше му заявено, че бъкел не разбира от тези неща, че всички млади хора са еднакви — немарливи вандали, и че госпожа Ървинг държи личното й спокойствие да си остане все така неприкосновено. „Човек би помислил, каза Вал, че котките са много по-голяма напаст за градината.“ Това беше, преди да открият избилите влажни петна по тавана в кухнята и банята, които, докоснеш ли ги с пръст, безпогрешно замирисваха на котешка урина. Значи на котките също бе забранено да напускат пределите на къщата. Роланд си мислеше, че трябва да потърсят друго място, но се въздържаше да го предложи, защото не той изкарваше парите, а и защото не искаше да предприема нищо толкова решително в светлината на отношенията им с Вал.