Вал сложи пред него мариновано агнешко на грил, зеленчуци по провансалски и топли гръцки питки. Попита я:
— Да взема ли бутилка вино?
А тя отвърна неприязнено и с пълно основание:
— Трябваше по-рано да се сетиш, всичко ще изстине. Хранеха се на масичка за карти, която разтягаха и прибираха за всяко ядене.
— Днес направих изумително откритие — рече той.
— Хм?
— Бях в Лондонската библиотека. Имат личния Вико на Р. Х. Аш. Собственият му екземпляр. Държат го в заключен шкаф. Уредих да ми го извадят, а книгата щеше да се пръсне от негови лични бележки, натъпкал ги е вътре, на гърба на сметки и какво ли не. И съм деветдесет на сто сигурен, че никой не ги е поглеждал, откакто ги е оставил там, защото всички ъгълчета бяха почернели и ръбовете съвпадаха…
— Колко интересно.
Равнодушно.
— Може да промени всичко в науката. Наистина! Разрешиха ми да ги прочета, не ги прибраха. Сигурен съм, че никой дори не е подозирал какво се крие вътре.
— Нищо чудно.
— Ще трябва да кажа на Блекадър. Ще иска да види дали са важни, да се убеди, че Кропър не се е мяркал…
— Да, нищо чудно.
Наистина беше в лошо настроение.
— Извинявай, Вал, извинявай, ако те отегчавам. Но наистина изглежда вълнуващо.
— Зависи от какво се палиш. Всеки с удоволствията си.
— Мога да го публикувам. Ще напиша статия. Сериозно откритие. Ще имам по-добри шансове да си намеря работа.
— Няма работа — и добави: — А когато има, я дават на Фъргюс Улф.
Познаваше своята Вал: беше я наблюдавал как най-почтено се бори да спести последната забележка.
— Щом наистина смяташ, че се занимавам с нещо незначително…
— Занимаваш се с онова, което те пали — каза Вал. — Всички правят така, стига да имат късмет, стига изобщо да има нещо, което ги пали. Ти си падаш по въпросния отдавна умрял поет. Който също си е падал по мъртъвци. Чудесно, но не всеки се впряга чак толкова. И аз виждам някои неща от слугинския си пост. Миналата седмица, когато бях на онова място, с износа на керамика, намерих няколко снимки под една папка на бюрото на шефа. Разни работи с малки момченца. С вериги, с кърпи в устата… мръсотия… Тази седмица пък, все така ефикасно подреждайки картотеката на хирурга, случайно попадам на едно 16-годишно момче, на което миналата година са му отрязали крака — сега му слагат изкуствен, месеци трябва да минат, става невероятно бавно, — само че със сигурност вече е започнало и в другия му крак, а той не знае, но аз знам, знам хиляди неща. Никое не се връзва с останалите, никое няма абсолютно никакъв смисъл. Ето един, който замина за Амстердам да купува някакви диаманти, помогнах на секретарката му да му резервира билет първа класа, а и лимузината му… върви гладко като швейцарски часовник, обаче, не щеш ли, както си се разхожда край канала и се възхищава на фасадите, някакъв го наръгва в гърба, прави му бъбрека на пестил, тръгва гангрена и сега ще го погребват. Ей така на. Такива хора използват слугинските ми услуги, днеска ги има, утре ги няма. Рандолф Хенри Аш е живял много отдавна. Прости ми, че пет пари не давам какво е написал в своя екземпляр на Вико.
— Боже, Вал, какви страхотии, нищо не ми казваш…
— Да, страшно е интересно наистина, моите слугински наблюдения през ключалката нямат грешка. Само че нямат никакъв смисъл и от тях не стигам доникъде. Предполагам, че просто ти завиждам как сглобяваш парче по парче светогледа на Аш. Само че къде стигаш ти, Къртиче? Какъв е твоят светоглед? И как изобщо смяташ някога да спечелиш достатъчно, за да ни измъкнеш от тая прокапала котешка пикня, та да престанем да си ходим върху главите!
Нещо я беше разстроило, основателно заключи Роланд. Нещо, което я бе накарало на няколко пъти да използва думата „пали“, доста нетипично за нея. Може би някой я е награбил. Или не я е награбил. Не, това беше недостойно. Знаеше, че от гнева и цупенето наистина се разпалва. Знаеше за Вал повече, отколкото имаше сили да понесе. Приближи се и я погали по тила, а тя изсумтя, стегна се, след това се отпусна. След малко се преместиха на леглото.