Пасажът беше добре познат на изследователите на Аш, цитираха го често и нашироко. Роланд харесваше Краб Робинсън, човек с неизтощима доброжелателност, интелектуално любопитство, любов към литературата и учеността, но пък изпълнен със самообвинения.
„Рано установих, че не притежавам онази литературна дарба, която би ми отредила сред английските творци мястото, което бих си пожелал; но сметнах, че разполагам с възможността да опозная мнозина изтъкнати мъже на своето време, както и че бих могъл да допринеса известна полза, ако запазя черно на бяло общуването и разговорите си с тях.“ Беше познавал всички до един, цели две поколения — Уърдзуърт, Колридж, Де Куинси, Лам; мадам Дьо Стал, Гьоте, Шилер, Карлайл, Дж. Х. Луис, Тенисън, Клу, Беджът. Роланд изчете 1857-а и навлезе в 1858-а. През февруари същата година Робинсън беше написал:
Ако това беше последният ми час (който за един осемдесетгодишен старец надали е далеч), бих благодарил на Бога, че ми позволи да съзра толкова много от величието, с което се раждат надарени отделни личности. При жените видях типа на героичното величие в лицето на госпожа Сидънс; чертите на очарованието — в госпожа Джордан и мадмоазел Марс; слушах в захлас мечтателните монолози на Колридж — „онзи старец тъй витиеват“; придружавах в пътуванията му Уърдзуърт, най-големия от нашите лирико-философски поети; вкусих от остроумието и патоса на Чарлз Лам; разговарях най-свободно, и то на собствената му трапеза, с Гьоте — отвъд каквото и да било съперничество най-висшия гений на своята епоха и страна. Той се признава задължен единствено на Шекспир, Спиноза и Линей, както Уърдзуърт, когато решил да стане поет, се опасявал от съперничеството единствено на Чосър, Спенсър, Шекспир и Милтън.
В записките от юни Роланд откри каквото търсеше.
Събирането на закуска мина наистина забележително добре, поне що се отнася до разговорите. Бях поканил Беджът, Аш, госпожа Джеймсън, професор Спеър, госпожица Ламот и приятелката й госпожица Глоувър, ала последната бе малко мълчалива. Аш не беше виждал по-рано госпожица Ламот, която наистина напусна дома си изключително за да ме зарадва и да поговори за своя скъп баща, за представянето на чиито „Митологии“ пред английската публика и аз имах известна заслуга. Оживено се обсъждаше поезия, особено несравнимият гений на Данте, но също геният на Шекспир в сонетите, особено игривостта на младежките му произведения, на които Аш особено се възхищава. Госпожица Ламот говореше по-категорично, отколкото очаквах: изглежда изненадващо красива, когато се въодушеви. Обсъждахме и така наречените проявления на „отвъдното“, за които лейди Байрон ми писа с такова силно чувство. Стана дума за твърденията на госпожа Стоу, че е разговаряла с духа на Шарлот Бронте. Госпожица Глоувър в един от редките случаи, когато проговори, топло изрази убеждението си, че такива неща могат да се случат и наистина са се случвали. Аш заяви, че настоява за стопроцентово убедителни експериментални доказателства, каквито не си представял, че скоро ще има. Беджът пък каза, че пресъздадената от самия Аш вяра на Месмер в отвъдни влияния говори, че той не се придържа толкова строго към позитивистичната наука, колкото сега се опитва да изкара. Аш отвърна, че историческото въображение изисква определена поетична вяра в мисловната вселена на героите му, която в неговия случай била толкова силна, че се изправял пред опасността той самият да остане без каквато и да било вяра. Всички се обърнаха към госпожица Ламот по въпроса за духовете, които почукват по масата; тя отклони повода да изрази мнението си, отговаряйки единствено с усмивката на Мона Лиза.