— Ще го намеря, ще го намеря — не спираше да копае Кропър.
Извика на Хилдебранд да продължава, но той не чуваше и не виждаше нищо; беше се строполил в калта до паметника, вкопчил пръсти в задушаващата го яка, и се бореше за глътка въздух, защото най-сетне можеше да диша.
Кропър продължаваше да копае. Хилдебранд бавно пропълзя по ръба на ямата. Тисът и кедърът се олюляха из основи, буквално се разтърсиха и жалостиво извисиха глас. Хилдебранд дръпна Кропър за ръкава.
— Стига, да се прибираме. Това… минава всякакви граници. Опасно е. Трябва да се скрием на завет.
Камшикът на дъжда плющеше по лицето му, набраздявайки плътта с напречни резки.
— Още не — отвърна Кропър и отново заби лопатата, сякаш търсеше подпочвена вода.
Отекна метален звън. Той се хвърли на земята и зарови ръце в пръстта. Когато се изправи, държеше продълговат предмет, целия разяден от ръжда, но очертанията не можеха да се сбъркат — беше с формата на скъпоценно кюлче. Кропър приседна на близкия паметник и го притисна към гърдите си.
Вятърът впи нокти в покрива на църквата и откърти още няколко керемиди. Дърветата извикаха и се олюляха. Кропър напразно опипваше сандъчето и зачовърка отстрани с ножа. Вятърът завихри косата му в лудешки въртоп. Затиснал уши, Хилдебранд Аш се приближи и изкрещя в ухото му:
— Това ли е?
— Прилича… на големина. Да, това е.
— Какво ще правим?
— Зарийте ямата, а аз ще прибера сандъчето в багажника — махна той към дупката и тръгна към колата през гробището.
Най-различни звуци изпълваха въздуха. Стържещото скимтене идваше от дърветата край пътя и в живия плет, които яростно мятаха корони с проточени клони и ту се устремяваха към небето, ту превиваха гръб към земята. Все повече керемиди разцепваха въздуха и с остър трясък се разбиваха в земята или по надгробните паметници. Кропър ускори крачка, притиснал сандъчето, по лицето му се размазваха литнали листа и струи дървесен сок. Не спираше да опипва съкровището си — търсеше пролука, проверяваше милиметър по милиметър ръба на сандъчето. Докато се бореше с желязната врата на гробището, която обезумяло танцуваше на пантите и внезапно заяде, с което му спаси живота, чу отчетливия надигащ се тътен на подземно изригване — беше виждал подобно нещо в Тексас, когато от земята избиват петролни гейзери; тътенът се сля с друг раздиращ напън и чудовищно скърцане, което прерасна в оглушителен трясък. Земята под краката му поддаде и се разтърси; той приседна; пред очите му като потъващ хълм с грохот се срина голяма сива маса, която помете килим от листа и вейки, брулещи тръпнещия въздух. Всичко това, с изключение на връхлитащия вятър, който не беше спирал, завърши с какофония от тъпани, чинели и театрални гръмотевици. Ноздрите му бяха пълни с мокра пръст, дървесен сок и бензинови изпарения. Едно дърво беше паднало право върху мерцедеса. Беше останал без кола и пътят към странноприемницата беше отрязан, препречен най-малко от едно дърво — може би имаше и други.
Върна се при гроба на Аш срещу виещия вятър, навсякъде се сгромолясваха дървета. Когато наближи хълма и го освети с фенера, старият тис протегна ръце и в червеникавия ствол до мощния дънер за миг зейна огромна бяла паст, а после дървото замаяно се наклони и с пращене бавно започна да се свлича сред порой иглички; накрая се пречупи и се стовари върху гроба, от който не остана и следа. Не можеше да продължи нито напред, нито назад.
Извика „Хилдебранд!“ и собственият му глас напразно се изви като дим в лицето му. Щеше ли да бъде на по-сигурно място до църквата? Щеше ли да успее да се върне? Къде беше изчезнал Хилдебранд? Вятърът за миг утихна и той отново извика.
— Помощ! Къде сте? — отвърна Хилдебранд.
— Тук, до църквата — обади се непознат глас. — Още малко.
Кропър надникна между клоните на тиса и зърна Хилдебранд, който пълзеше по тревата между гробовете към църквата. Там го чакаше тъмен силует с джобно фенерче, което осветяваше пътя му.