Выбрать главу

Не след дълго аз също се преместих тук, след като двамата се видяхме за последен път, както се оказа, на сеанса на госпожа Лийс, където дойде изпълнен с такава ярост, с такъв гняв… и аз изпитвах същото, защото успя да разкъсаш превръзките на душевните ми рани, и реших, както често ни се струва на нас, жените, че с чиста съвест мога да ти причиня малко страдание, защото по-голямото страдание на този свят остава за нас и ние го понасяме. Когато ти казах, че си ме превърнал в убийца, си мислех за горката Бланш, чийто ужасен край до ден днешен ме измъчва. Ала видях, че възприе думите ми като упрека на Гретхен към Фауст. И си казах със студена дребнава злоба, защото бях СТРАШНО БОЛНА телом и духом: „Нека живее с тази мисъл, щом толкова слабо ме познава, и да няма мира!“ Родилките надават страшни вопли срещу причинителя на своето нещастие — защото така го възприемат, — за когото пристъпът на мимолетна страст не оставя трайна следа, вечно напомняне, чудовищна катастрофа за тялото или душата. Така мислех тогава. Сега съм по-спокойна. Остарях.

Ах, скъпи мой, седя тук като стара вещица в кула и пиша стихове с великодушното позволение на зет ми, този грубиянин, увиснала на врата на сестра ми и доброто й (материално) положение — и през ум не ми беше минавало подобно нещо! И ти пиша, сякаш беше вчера, за онзи страшен бяс, който се впиваше като нажежено желязо в гърдите ми, за озлоблението и любовта ми (към теб и сладката ми Мая… и Бланш). Ала отдавна не е вчера и ти си много болен. Желая ти да оздравееш, Рандолф, и ти изпращам своята благословия — с молба за твоята благословия и за прошка, ако изобщо е възможно. Защото знаех, познавах щедрото ти сърце и знаех със сигурност, че щеше да се погрижиш за нас, за мен и за Мая, но ме измъчваше таен страх — ето че най-накрая всичко ще се излее, но няма по-добър лек от истината, нали? Разбираш ли, беше ме страх, че ще поискаш да я вземеш, че двамата с жена ти ще ми я вземете, за да я отгледате като свое дете, а тя си беше моя, бях я износила и не можех да я пусна. Затова я скрих от теб — и те скрих от нея, защото тя щеше да те обича, в живота й завинаги има кътче, запазено за теб. Какво, какво направих?

Тук мога да спра, можех да спра още преди няколко реда и надлежно да поискам прошка. Ще предам това в запечатан плик на жена ти, която може да го прочете или да постъпи с писмото ми, както намери за добре. Оставям се в ръцете й. Ала е така опасно сладко най-сетне да проговоря след толкова години! Осланям се на нея и на твоята добронамереност. В известен смисъл това е моят завет. Приятелите в живота ми се броят на пръсти, а от тях вярвах изцяло само на двама души — на Бланш и на теб; безкрайно ви обичах, но тя избра ужасна смърт, изпълнена с омраза и към двама ни. Сега на стари години съжалявам най-много не за онези кратки и болезнено сладки страстни дни — подобна страст изглежда почти ничия, защото всяка страст се спуска по едно и също русло към същия завършек, или поне така ми се струва, откакто остарях; съжалявам най-много, щях да кажа, ако не се впусках в такива многословни отклонения, за старите ни писма, в които говорехме за поезия и за други неща, съжалявам за доверието, за съмишленика и сродната душа, която разпознавахме един в друг. Питам се дали прочете някой от плачевно малобройните екземпляри на „Приказната Мелюзина“, които успяха да се продадат? Дали си казваш: „Едно време я познавах.“? Дали с пълно основание си мислиш: „Без мен тази приказка нямаше да бъде разказана.“? На теб дължа и двете — и „Мелюзина“, и Мая, без да си платя дълга. (Струва ми се, че тя все пак няма да умре, моята „Мелюзина“, и някой разсъдлив читател ще я спаси?)

От 30 години живея като Мелюзина. Как иначе да се изразя? Блъскам крила в бойниците на тази крепост и вятърът ехти от виковете ми, от нуждата да виждам рожбата си, да я засищам, да я утешавам… а тя не ме познава. Беше щастлива душа, слънчево създание, непресторена в своята привързаност и приказно пряма по природа. Дълбоко обичаше осиновителите си, дори сър Джордж, в чиито кравешки жили няма и капка нейна кръв — дори той беше омагьосан от хубостта и благия й нрав, от което спечелихме и двете.