Мен не ме обича. На кого друг мога да го кажа освен на теб? Вижда в мен магьосница, стара мома от страшна приказка, която я дебне с изцъклен поглед и само чака да убоде нежното си пръстче, за да я потопи в грубия сън на възрастните и техните истини. Очите ми може да са изцъклени от сълзи, но тя не забелязва. Не, трябва да продължа — изпитва някакъв страх от мен, направо отвращение, защото основателно разбира, че загрижеността ми за нея е прекалена, но тълкува като противоестествено най-естественото нещо.
Сигурно ще си помислиш — ако след потреса от онова, което си наложих да ти кажа, изобщо са ти останали сили да се тревожиш или да мислиш за отеснелия ми свят, че романистка като мен (или истински драматург като теб) не би успяла да опази подобна тайна почти 30 години (представяш ли си, Рандолф, 30 години!), без да предизвика някакъв обрат, някаква развръзка, таен намек или явна сцена, в която всичко да се разкрие. Ала ако беше тук, щеше да разбереш защо не смея. Заради нея, защото е толкова щастлива! И заради мен самата, защото ме плаши мисълта за ужасения й бистър поглед. Какво ще стане, ако й кажа и тя с погнуса се отдръпне? Освен това се заклех пред Софи, която постави това условие за добротата си — постъпката ми да бъде абсолютна и необратима, а без доброто отношение на Софи тя нямаше да има дом, опора…
Смееше се и играеше като пъргавия елф на Колридж, който „сам си пее и танцува“ — помниш ли писмата ни за „Кристабел“? Книгите изобщо не я вълнуват. Пишех й къси приказки с печатни букви, подвързвах ги и й ги давах, а тя със сладка усмивка ми благодареше и ги прибираше в стаята си. Нито веднъж: не я видях да ги чете за удоволствие. Обичаше да язди, да стреля с лък, да играе момчешки игри с така наречените си братя и накрая се омъжи за някакъв братовчед, който беше дошъл на гости и с когото са се въргаляли в сеното, когато е била на пет години и едва се е държала на краката си. Исках да има безоблачен живот и го получи, но в него няма нищо мое, животът й няма нищо общо с мен, аз съм неомъжената леля, която не обича.
В известен смисъл това е моето наказание, защото я скрих от теб.
Помниш ли гатанката за яйцето в едно от писмата ми? Като образ на моята самота и самообладание, които ти заплашваше, независимо дали го искаш, или не? И които унищожи, скъпи мой, макар и с най-добри намерения — сега го вярвам и го знам. Питам се, ако бях останала в затворения си замък, зад отбранителните ровове и укрепления, щях ли да стана голям поет — като теб? Питам се дали духът ми беше сгълчан от твоя както Цезар от Антоний, или израснах от твоето великодушие, каквито бяха твоите намерения? Всичко това се смесва и се преплита; двамата се обичахме — обичахме се заради себе си, макар накрая да излиза, че е било заради Мая (която не харесва „необичайното си име“ и предпочита баналното Мей, което й отива).
Толкова дълго изпитвах гняв — към теб, към Бланш, към мен самата, най-голямата несретница. А сега, накрая, „с утихнал ум и изтощена страст“, отново мисля за теб само с най-чиста обич. Напоследък чета „Самсон борецът“ и попаднах на описанието на дракона — винаги съм смятала, че това е истинската ти същност, както аз бях „безпомощна домашна птица“.
Не е ли прекрасно? Не преживяхме ли това — ти избухна в пламъци и ме подпали? Дали ще оцелеем и ще се въздигнем от пепелта си като феникса на Милтън?
Ако трябва да съм искрена, бих предпочела да бях изживяла живота си сама. Ала тъй като е невъзможно и не е съдено почти никому, благодаря на Бог, че те изпрати — щом ми е писано да срещна дракон, признателна съм, че се случи да си ти.
Трябва най-сетне да спра. Последно — за внука ти (и мой, колкото и да е странно). Казва се Уолтър и напява стихове за огромно удивление на родителите си, пропити със смрадта на синорите и обора. С моя помощ наизусти немалка част от „Стария моряк“ — декламира с чувство и с блеснали очи пасажа за благославянето на змиите и образа на океана, впил изцъклено око в луната. Момчето е силно и ще живее.