Трябва да свършвам. Ако можеш или искаш, моля те, прати ми знак, че си прочел това. Не смея да питам дали ще ми простиш.
Настъпи тишина. Мод започна да чете ясно и безизразно с глас като матово стъкло, а накрая едва сдържаше чувствата си.
— Виж ти — възкликна Леонора.
— Знаех си! Знаех си, че е нещо огромно — не се стърпя Кропър.
— Не разбирам — озадачено се обади Хилдебранд.
— За съжаление по това време незаконните деца не са имали право на наследство — обясни Юън. — Иначе, скъпа Мод, всички документи щяха безспорно да ти принадлежат. Подозирах нещо от този род. Викторианските семейства често са отглеждали така извънбрачните деца, скривали са ги в порядъчен дом, за да им дадат добър шанс в живота.
— Сигурно се чувстваш много особено, Мод — каза Блекадър. — Излиза, че си пряка потомка и на двамата. Колко необичайно и подходящо се нарежда всичко, тъкмо ти от самото начало да изследваш мита за собствения си произход, който се оказва самата истина!
Всички се взираха в Мод, която се взираше в снимката.
— Виждала съм я и преди. Имаме същата в семейния албум. Това е прапрабаба ми.
Беатрис Нест се разплака. От очите й бликнаха сълзи. Мод протегна ръка към нея.
— Беатрис…
— Съжалявам, ужасно е глупаво, но само като си помисля… Не може да го е прочел, нали? Написала го е, но никой не го е прочел. Напразно е чакала отговор.
— Познавате Елън — каза Мод. — Защо според вас го е сложила в сандъчето със собствените им любовни писма?
— И с косата им — продължи Леонора. — Както и с косата на Кристабел, русата плитка сигурно е нейна.
— Може би не е знаела как да постъпи — отвърна Беатрис. — Не му е дала писмото, нито го е прочела, това мога да си го представя. Просто го е прибрала.
— За Мод, така излиза — намеси се Блекадър. — Запазила го е за Мод.
Всички отново погледнаха към Мод, която стискаше писмото и с побеляло лице се взираше в снимката.
— Не мога да мисля повече — каза тя. — Трябва да се наспя. Капнала съм от умора. Утре сутрин ще мислим за всичко това. Не знам защо ме потресе толкова. Не съм на себе си. — Тя се обърна към Роланд: — Ще ми помогнеш ли да намерим стая, където да преспим? Всички тези книжа трябва да останат при професор Блекадър, за да ги пази на сигурно място. Бих искала да задържа снимката, ако може — само тази вечер.
Роланд и Мод седяха на ръба на леглото със завеси с характерните златни лилии на Уилям Морис. На светлината на свещта в масивния сребърен свещник разглеждаха сватбената снимка на Мая. Не се виждаше добре и двамата бяха свели глава един към друг — руса и тъмнокоса, а в косите си все още долавяха наситения мирис на бурята, дъжда, разкопаната пръст и смачканите отнесени листа. Под този слой усещаха различната си човешка топлина.
Мая Бейли безметежно им се усмихваше от снимката. Разчитаха в чертите й писмото на Кристабел и под сребристите звездички и блясъка на зрелостта лицето й им изглеждаше щастливо, уверено, понесло тежкия венец с някаква лекота и изразяващо не драматични чувства, а удоволствие от повода.
— Прилича на Кристабел — каза Мод. — Веднага се забелязва.
— Прилича на теб. И на Рандолф Аш — добави Роланд. — Широкото чело, широката уста. И тук, в края на веждите.
— Значи приличам на Рандолф Хенри Аш.
Роланд докосна лицето й.
— Никога нямаше да го видя. Но е вярно. Същите неща. Ето тук, в края на веждите. В ъгълчето на устата. След като го видях, вече винаги ще го забелязвам.
— Това не ми допада особено. Има нещо неестествено, предопределено. Сякаш ме е обладал демон. Имам чувството, че са ме превзели.
— Всеки се чувства така спрямо предците си. Дори да са били с най-скромен произход — стига да сме имали късмета да ги познаваме.
Нежно и разсеяно я погали по косата.
— Ами сега? — попита Мод.
— Какво сега?
— Какво ще стане сега? С нас двамата?
— Теб те чакат куп юридически проблеми. И тежък редакторски труд. Аз също имам някои планове.
— Мислех си, че можем да издадем писмата заедно?
— Великодушно предложение, но не е необходимо. Ти се оказваш основен персонаж в тази история. Аз самият попаднах случайно в нея, и то защото откраднах писмата. Научих доста неща покрай всичко това.
— Например?
— Нещо от Аш и Вико. За поетичния език. Трябва… добре де, трябва да напиша някои неща.
— Сякаш ми се сърдиш за нещо. Не разбирам защо.
— Не ти се сърдя. Права си, естествено, преди се ядосвах. Защото излъчваш такава сигурност. Литературната теория. Феминизмът. Лекотата, с която се задействат светските ти обноски, когато говориш с Юън — целият този свят, в който се чувстваш в свои води. Аз самият нямам нищо. По-точно нямах нищо. А се привързах към теб. Знам, че мъжката гордост е остаряло понятие и няма значение, но за мен беше важно.