— Чувствам се… — започна Мод и спря.
— Как се чувстваш?
Погледна я. На светлината на свещта лицето й беше като изрязан мрамор. Ледено изрядна, блестящо празна, за кой ли път си каза той.
— Не ти казах нещо. Получих три предложения за работа. В Хонконг, Барселона и Амстердам. Пред мен се отваря целият свят. Нали разбираш, просто няма да съм тук, за да редактираме писмата. Те нямат нищо общо с мен.
— Чувствам се… — повтори Мод и отново млъкна.
— Как? Как се чувстваш?
— Когато изпитвам нещо, започвам да излъчвам студ. Направо се смразявам. Не мога да изразя нищо. Не умея… това с взаимоотношенията. Не го умея.
Цялата трепереше. А заради някаква оптическа илюзия, дължаща се на красивите й черти, лицето й продължаваше да изглежда хладно, даже леко презрително.
— Защо започваш да излъчваш студ? — нежно попита Роланд.
— Неведнъж съм го анализирала. Заради хубавото ми лице, заради външния ми вид. Хората се отнасят с теб като с вещ и искат да те притежават, ако изглеждаш по определен начин. Сякаш не съм жива, а изваяна и…
— Красива.
— Да, защо не. Можеш да се превърнеш в собственост или в кумир. Не го искам, но продължава да се случва.
— Не е задължително.
— Дори ти се отдръпна, когато се запознахме. Вече го очаквам. И го използвам.
— Така е. Но нали не искаш да си сама? Или бъркам? Това ли искаш?
— Чувствам се като нея. Защитавам се и не допускам никого, защото трябва да продължа да работя. Добре разбирам как се е чувствала, това за яйцето, което не бива да се чупи. Самообладанието й, независимостта й. Призлява ми от самата мисъл, че ще го загубя. Разбираш ли?
— И още как.
— Пиша за лиминалността. За прагове, бастиони, крепости.
— Нашествия и взривове.
— Естествено.
— Това не е моето амплоа. Ценя собственото си усамотение.
— Знам. Ти никога няма да замажеш границите.
— Нито да се налагам.
— Не, точно затова…
— … се чувстваш в безопасност с мен.
— Не! Нищо подобно. Обичам те. Бих предпочела да не е така.
— И аз те обичам — каза Роланд. — Голямо неудобство. Особено сега, когато имам бъдеще. Какво да се прави. Сполетя ни най-лошото. Всичко, в което са ни възпитавали да не вярваме. Напълно сме обладани, ден и нощ. Достатъчно е да те погледна — и ми изглеждаш жива, а всичко останало бледнее. Такива ми ти работи.
— Ледено изрядна, блестящо празна.
— Откъде знаеш какво си мисля?
— Всички си го мислят. Фъргюс мислеше така. И продължава.
— Фъргюс е канибал. Не мога да ти предложа много, но мога да ти предложа да бъдеш себе си, мога да…
— Къде? В Хонконг, Барселона и Амстердам?
— Естествено, ако съм там. Поне няма да застрашавам независимостта ти.
— А можеш да останеш тук и да ме обичаш — отвърна Мод. — Любовта е толкова ужасна! Пълна скръб.
— Може да бъде и доста находчива — усмихна се Роланд. — Може да измислим начин, нещо модерно. Амстердам не е толкова далеч.
Допряха студените си ръце.
— Хайде да си лягаме — каза Роланд. — Все ще измислим нещо.
— От това също ме е страх.
— Ама и ти си една страхливка! Не се бой, Мод, ще се погрижа за теб.
Съблякоха непривичните пъстри дрехи, които им беше заел Кропър, шмугнаха се голи под завесите в дълбините на пухеното легло и духнаха свещта. След което извънредно бавно, с безброй нежни отлагания, деликатни отклонения и вариации на завоалирано настъпление Роланд най-сетне, ако искаме да използваме един отдавна излязъл от употреба израз, проникна и облада цялата й студена белота, която се стопли от тялото му, и сякаш всякакви граници се стопиха, а призори, някъде много отдалеч, чу ясния й ликуващ вик без никакви задръжки, без капка свян, само тържествуващо удоволствие.
На сутринта целият свят миришеше на нещо ново, необикновено. Навсякъде се лееше ароматът на деня след буря, зеленият мирис на разкъсани листа и капеща смола, на смачкана дървесина и локвички дървесен сок, стипчива миризма, която с нещо напомняше отхапани ябълки. Миришеше на смърт и разруха — свежа миризма, пълна с живот и надежда.
ПОСЛЕСЛОВ 1868 г.
Някои случки не оставят никаква отчетлива следа, за тях не се говори, нито се пише, но би било крайно погрешно да се твърди, че по-нататъшните събития се развиват независимо от тях, както и преди, сякаш нищо не се е случило.
В един горещ майски ден двама души се срещнаха и после нито веднъж не споменаха за това. Ето как стана всичко.
Имаше една поляна с прясно сено и с тучния килим на летните цветя. Синя метличина, алени макове, златни лютичета, воал от великденчета, сложна бродерия маргаритки в ниската трева, лилав игленик, жълти кученца, оранжеви латинки, потайничета, трицветни теменуги, огнивче и бели овчарски торбички разкриваха пъстрото си изобилие, по краищата като бордюр се издигаше висок плет от див морков и напръстник, а в трънака над тях бледо сияеше шипков цвят сред кремавите и дъхави орлови нокти, плъзналите жилки на дивата тиква и тъмните звезди на лудо биле. Човек неволно си казваше, че такова тучно и сияйно изобилие ще трае вечно. Тревата грееше с емайлов блясък, уловена в диамантени нишки светлина. Чуруликаха чучулиги, дроздове и косове, навсякъде прехвърчаха пеперуди — сини, сернистожълти, бронзови, изящно бели, и кацаха от цвят на цвят, от детелина на фий, от фий на ралица, водени от своите невидими лилави пентаграми и виещи се спирали светлина, отразена от чашките на цветята.