Момиченцето — с тъмносиня рокля и бяла престилка, закопчана на гърба, се люлееше на портата, тананикаше си и плетеше венец от маргаритки.
По алеята между високите плетове се зададе висок брадат мъж с широкопола шапка, чиято сянка скриваше лицето му, с гега от ясен и с вид на човек, който обича да се разхожда.
Мъжът спря и заговори момиченцето, което му отвърна с ведра усмивка, без да спира да се люлее. Попита я къде е попаднал и как се казва къщата долу в тясната долина, макар отлично да знаеше отговора, след което се осведоми за името на събеседницата си и научи, че се казва Мей. Момиченцето призна, че има и друго име, но то не й харесва. Мъжът отвърна, че това може да се промени — с течение на времето имената растат и се смаляват, затова много би искал да чуе дългото й име. Тя се залюля още по-силно и съобщи, че се казва Мая Томазина Бейли; баща й и майка й живеят долу в къщата и има двама братя. Мъжът отвърна, че Мая е майката на Хермес — крадец, творец и вестител, който отвежда душите на мъртвите в подземния свят. Освен това бил виждал цял водопад, който се казва Томазина вада. Оказа се, че и тя познава едно пони на име Хермес, по-бързо от вятъра, честна дума, но не беше чувала за водопада.
— Мисля, че познавам майка ти — каза мъжът. — Много си приличате.
— Никой друг не ми го е казвал. Според мен приличам на баща ми. Баща ми е силен и добър и ме качва на коня си, за да пояздим като вятъра!
— Мисля, че приличаш и на баща си — съгласи се мъжът, прехвана я през кръста — много делово и само за миг, за да не я уплаши, и я свали на земята.
Седнаха на хълма, унесени в приказки, край главите им кръжеше облак пеперуди и по-късно, докато столетието се изнизваше, той си спомняше всичко съвършено ясно, а нейните спомени все повече избледняваха. В краката им се щураха бръмбари с антрацитени и изумрудени крила. Тя му разказваше за приятния си живот, за своите развлечения и въжделения.
— Изглеждаш извънредно щастлива — усмихна се мъжът.
— Така е, много съм щастлива.
Той замълча и след малко момиченцето го попита може ли да прави венец от маргаритки.
— Ще ти изплета венец, достоен за майската кралица. Но в замяна трябва да ми дадеш нещо.
— Нямам какво да ти дам.
— Само кичур от косата ти за спомен, съвсем тънка плитчица.
— Като във вълшебна приказка.
— Точно така.
И той й изплете венец за чудо и приказ — използва за основа жилавите вейки на плета и ги уви със зелени листа и клонки във всевъзможни цветове, с бръшлян и папрат, със сребърна трева и звездовидните листа на дива тиква, както и с див клематис. Накрая вплете рози и орлови нокти и го обточи с беладона („нали знаеш обаче, това не се яде, защото е отровно“, а тя презрително отвърна, че знае всичко, което не бива да яде, защото неведнъж са й повтаряли).
— Готово — каза мъжът и положи венеца на светлата й главица. — Тъй прелестна, дете на фея! Или Прозерпина. Чувала ли си тези стихове?
Тя го погледна гордо и все още с известно презрение, уверено изправила глава под тежкия венец.
— Една моя леля все ми приказва такива стихове. Изобщо не обичам поезия.
Той измъкна малка ножица от джоба си и нежно отряза дълъг кичур от мекия златист облак с цвят на лютиче, обсипал раменете й.
— Почакай, ще ти я сплета, за да не се разнищи — предложи момиченцето.
Докато се мъчеше над плетката с малките си пръсти, смръщила чело, мъжът отново проговори:
— Жалко, че не обичаш поезия, защото аз съм поет.
— О, теб те харесвам! — побърза да го успокои момиченцето. — Можеш да правиш много красиви неща и не се притесняваш за щяло и нещяло.