Роланд сравни текста на Аш с превода и преписа някои части върху едно картонче. Носеше си две кутии с картончета в доматеночервено и в наситено тревистозелено, със скокливи пластмасови пружини, чийто пукот отекваше в тишината на библиотеката.
Наричали житните класове златни ябълки и това сигурно е било първото злато на света в епоха, непознаваща златото като метал… Така че златните ябълки, които Херакъл пръв донесъл или набрал от Хесперия, трябва да са били всъщност жито; а галският Херкулес, с брънки от такова злато, излизащи от устата му, оковава мъже за ушите — нещо, което по-късно ще открием като мит, свързан с полята и нивите. Оттам Херкулес останал божеството, което се умилостивява за намиране на съкровища, чийто бог пък бил Дис (отъждествяван с Плутон), който на свой ред отвлякъл Персефона (друго име на Церера, или житото) в подземния свят, описан от поетите, според които неговото първо име било Стикс, второто — страната на мъртвите, а третото — дълбока оран… Именно тази златна ябълка Вергилий, безкрайно начетен относно героическата древност, превръща в златната клонка, с която Еней слязъл в Долната земя, или Подземния свят.
Пресъздадената от Рандолф Хенри Аш Прозерпина, „златокожа в мрака“, бе също така „пшениченозлатиста“. И „завързана със златни брънки“, може би бижута или вериги. Роланд написа подредени препратки под няколко основни думи — жито, ябълки, верига, съкровище. Прегъната на страницата от Вико, където беше попаднал на този пасаж, намери сметка за свещи, на гърба на която Аш беше написал: „Индивидът се появява за миг, обединява се с общността на мисълта, видоизменя я и загива, но видът, който не умира, жъне плодовете на неговото ефимерно съществуване“. Роланд преписа и това и започна ново картонче, което изпъстри с въпроси към самия себе си.
„Проверка? Това цитат ли е, или са думи на самия Аш? Прозерпина видът ли е? Съвсем в духа на XIX в. Или тя е индивидът? Кога е оставил всички тези хартийки в книгата? Датировка спрямо «Произходът на видовете» — преди или след? Все едно, не е меродавно — може да се е интересувал от развитието изобщо…“
Беше 11,15 часа. Часовникът тиктакаше, в слънчевата светлина танцуваха прашинки, Роланд размишляваше за изморителната и омайваща нескончаемост на порива към знание. Ето, седи тук и възстановява прочетеното от един отдавна умрял човек, отчитайки времето на своето изследване по часовника на библиотеката и леките присвивания в стомаха си. (В Лондонската библиотека не е разрешено да се внася кафе.) Ще трябва да покаже цялата тази новооткрита съкровищница на Блекадър, който ще посрещне находката едновременно вдъхновен и вкиснат, ала все пак ще се зарадва, че е била заключена на сигурно място в шкаф №5 и не е литнала към университета „Робърт Дейл Оуен“ в град Хармония заедно с толкова много други неща. Не му се искаше да казва на Блекадър. Изпълваше го наслада единствен той да притежава знанията си. Прозерпина се намираше между страница 288 и 289. Под страница 300 имаше два прегънати листа голям формат. Оказаха се две писма, написани с плавния почерк на Аш, в горния ъгъл на всяка страница се четеше адресът му на „Грейт Ръсел Стрийт“, повторена беше и датата — 21 юли. Година нямаше. И двете започваха с „Уважаема госпожо“, и двете свършваха без подпис. Едното бе значително по-кратко от другото.
Уважаема госпожо,
След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго. Не ми се е падал често като поет този дар, а може би изобщо не се дава често на хората, да открия такова отзивчиво съчувствие, ум и проницателност наведнъж. Пиша със силното усещане за необходимостта да продължим нашия