Ето какво гласеше второто:
Уважаема госпожо,
След нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго. Дали има начин да го възобновим по-отблизо и разполагайки с повече време? Зная, че излизате в обществото твърде рядко, и затова двойно повече благодаря на късмета си, че милият Краб успя да Ви прилъже да удостоите с присъствието си трапезата му на закуска. Колко много дължа на несекващо доброто му здраве, което му позволява на 82-годишна възраст да се чувства способен и склонен да забавлява поети, студенти, професори по математика и политически мислители тъй рано сутринта и да разказва анекдота за бюста с обичайния си жар, при това без твърде да забавя пристигането на препечените филийки с масло.
Не Ви ли се стори също тъй странно, както и на мен, че двамата тъй незабавно се разбрахме помежду си, и то така добре? Защото двамата се разбрахме необикновено добре, не съм ли прав? Или това може би е рожба на превъзбудения мозък на един донейде пооплют поет на средна възраст, открил, че неговите незачитани, неговите мистериозни, неговите лъжливо очебийни опити за смисъл, които вече е смятал за безсмислици, тъй като, изглежда, не съществуваше човек, способен да ги разбере, в края на краищата все пак са имали един зрящ и заинтригуван читател и съдник? Онова, което казахте за монолога на Александър Селкърк, здравия смисъл, който разчетохте в бълнуванията на моя Джон Бъниан, Вашето разбиране за страстта към Инес де Кастро… ужасяващо възкръснала… ала стига с моите егоистични мрънкания и с тези мои персонажи, които далеч не са, както сама тъй правилно отбелязахте, мои маски. За нищо на света не бих искал да сметнете, че не признавам превъзходството на Вашия собствен изтънчен слух и още по-изтънчен вкус. Убеден съм, че трябва на всяка цена да се заемете с онази тема за феята — ще създадете от нея нещо изключително особено и оригинално. Във връзка с това се чудя дали сте се сещали за Вико и неговата история на примитивните народи — за неговата идея, че древните богове, а по-късно и героите, са персонификация на съдбините и стремленията на хората, израснала в този образ от дълбините на всеобщото съзнание? Тук би могло да се извлече нещо от легендарната вкорененост на Вашата фея из истински замъци и същинската й аграрна реформа — една от най-чудатите страни на нейната история за съвременния ум. Ала отново избързвам; Вие със сигурност сте решили по кой собствен път най-добре да пресъздадете темата, Вие, която сте така мъдра и начетена в своето усамотение.
Не мога да не живея с чувството, макар да е може би само илюзия, причинена от опияняващото биле на разбирането,
Зная, че дойдохте единствено за да почетете милия Краб на едно малко неофициално събиране, защото е бил от помощ на Вашия бележит баща и е ценял творчеството му в момент, когато това е означавало много за него. Ала все пак сте излезли, следователно смея да се надявам, че можете да бъдете придумана да разнообразите спокойните си дни с
Сигурен съм, че разбирате
Първоначално Роланд остана дълбоко поразен от тези писания, а после, в качеството си на учен, направо изтръпна. Мисълта му автоматично се зае да изчислява годината и да търси мястото на този неосъществен диалог с неизвестна жена. В писмата не бе посочена година, но трябва да са били писани след публикуването на драматичните поеми на Аш — „Богове, хора и герои“, които бяха излезли на бял свят през 1856 г. и противно на надеждите и може би на очакванията на Аш не бяха намерили топъл прием сред критиците, обявили стиховете му за неразбираеми, вкусовете му — за извратени, а героите му — за хора екстравагантни и неправдоподобни. „Самотните мисли на Александър Селкърк“ бяха една от въпросните поеми — размислите на моряк корабокрушенец на неговия остров. Такава бе и „Милостта на калайджията“, уж отразяваща затворническите размисли на Бъниан за Божията милост. Такова беше и екзалтираното, причудливо любовно обяснение, с което Педро Португалски се е обърнал през 1356 г. към балсамирания труп на убитата си съпруга Инес де Кастро, която се полюшвала до него при пътешествията му — кожестокафява и скелетоподобна, увенчана със златна диадема и дантели, обкичена с тежки нанизи диаманти и перли, а костеливите й ръце били фантастично отрупани с пръстени. Аш обичаше да отвежда героите си до самия предел на лудостта и дори отвъд него, за да съгради системи на вяра и оцеляване от фрагментарните изживявания, които ги съпътстваха. Би било възможно, мислеше си Роланд, точно да се установи въпросната закуска, която сигурно е била плод на последните усилия на Краб Робинсън да осигури стимулиращи разговори за студентите от новия Лондонски университет.