Книжата на Краб Робинсън се пазеха в библиотеката на д-р Уилямс на „Гордън Скуеър“, първоначално предназначена за университетска аула и поддържана от Робинсън като място, където студенти не-семинаристи биха могли да усетят вкуса на академичния университетски живот. Ще бъде, трябва да бъде лесно да се провери в дневника на Робинсън кога Аш е посетил на закуска „Ръсел Скуеър“ №30 заедно с професор по математика, политически мислител (Беджът?) и страняща от светския живот дама, която е познавала, пишела или възнамерявала да пише поезия.
Нямаше никаква представа коя може да е била. Кристина Росети? Надали. Не беше сигурен, че госпожица Росети би одобрила теологията на Аш, още по-малко неговата сексуална психология. Не можеше да идентифицира и споменатата тема за феята, а от това го връхлиташе едно не безизвестно усещане за собственото му огромно невежество, сива мъгла, сред която плаваха или мимолетно се мяркаха очертания на твърди тела, мимолетни, накъсани проблясъци от златен купол или сенките на покриви в здрача.
Беше ли продължила кореспонденцията? Ако да, къде се намираше тогава, какви ли бисери за „незачитаните, мистериозни, лъжливо очебийни смисли“ на Аш можеше да разкрие? Може би щеше да се наложи науката да преоцени всевъзможни сигурни положения. От друга страна, дали кореспонденцията изобщо бе започнала? Или накрая Аш бе затънал в невъзможността да изрази чувството си за неотложност? Именно тази неотложност най-много от всичко трогваше и поразяваше Роланд. Той смяташе, че познава Аш относително добре, доколкото изобщо някой може да познава човек, чийто живот бе сякаш изцяло съсредоточен в ума му, който имаше зад гърба си 40 години спокоен и примерен брачен живот, чиято кореспонденция бе наистина обширна, но сдържана, учтива и не особено завладяваща. Именно това харесваше Роланд в Рандолф Хенри Аш. Вълнуваха го свирепата жизненост и стремителната широта на асоциациите в творчеството му, а тайно, някак лично за себе си, изпитваше едва ли не задоволство от факта, че всичко това е било постигнато на фона на толкова кротък, толкова невъзмутим личен живот.
Прочете писмата още веднъж. Дали накрая някакъв окончателен вариант е бил изпратен по пощата? Или поривът му бе замрял, или пък е бил грубо отхвърлен? Роланд бе обзет от някакъв особен и неприсъщ за самия него порив. Внезапно се оказа направо невъзможно да сложи натежалите от живот думи обратно при страница 300 от Вико и да ги върне в заключен шкаф №5. Озърна се — никой не гледаше — и пъхна писмата между страниците на собственото си оксфордско издание с избрани съчинения на Аш, с което никога не се разделяше. Върна се към бележките по Вико, методично прехвърляше най-интересното върху картончетата, докато дрънчащият звънец не се спусна надолу по шахтата на стълбището, оповестявайки край на изследователския труд. Съвсем бе забравил за обяда.
Когато си тръгна със зелената и доматената кутия, накамарени върху томчето на Аш, зад гишето любезно му кимнаха. Бяха свикнали с него. На стената висяха бележки за вандалско отношение към книгите, за кражба, ала някак не можа да ги отнесе към себе си. Напусна сградата както обикновено, притиснал под мишница поочуканото си поиздуто куфарче. На „Пикадили“ взе автобус №14 и се качи на горния етаж, сграбчил здраво плячката си. По пътя между „Пикадили“ и Пътни, където живееше в мазето на прогнила викторианска къща, премина през обичайните си състояния на сънливост, болезнена трескава възбуда и нарастваща тревога за Вал.
2
Човек е историята на своите вдишвания и мисли, дела, атоми и рани, любов, безразличие и нехаресване; също на своята раса и нация, почвата, отхранила него и предците му, плочниците и пясъците на познатите му места, отдавна замлъкналите сражения и битки на съвестта, на усмивките на девойките и бавната реч на стариците, на случайности и постъпателното действие на неумолим закон, на всичко това и още нещо, един-единствен пламък, който всячески се подчинява на законите, отнасящи се към самия Огън, но въпреки това се пали и гасне от един миг към следващия, без никога да може да се възпламени отново през цялата необятна шир на бъдното време.
Думи на Рандолф Хенри Аш около 1840 г., когато е пишел „Рагнарьок“ — поема в дванайсет книги, която едни възприемаха като християнизация на скандинавския мит, а други заклеймяваха като атеистична и сатанински обезверяваща. Въпросът какво представлява човекът, е имал огромно значение за Рандолф Аш, макар че той самият е можел без прекомерни притеснения да напише това стълпотворително изречение с други думи, словосъчетания и ритъм, достигайки накрая до същата задоволителна изплъзваща се метафора. Или поне така смяташе Роланд, добре школуван в постструктуралистичната деконструкция на субекта. Ако някой го беше попитал какво е Роланд Мичъл, щеше да му се наложи да даде доста по-различен отговор.