Беше дребен мъж с изключително мека, стряскащо черна коса и дребни правилни черти. Вал го наричаше Къртиче, което не му допадаше особено. Не й го беше казвал нито веднъж.
Живееше с Вал, с която се бе запознал на едно чаено парти за първокурсници, организирано от Студентския съюз, когато беше на 18. Сега вярваше, макар че подобна вяра бе може би някакво митично приглаждане на паметта му, че Вал беше първият човек, с когото бе проговорило студентското му аз — тоест в социален, не в официален план. Спомняше си, че му бе харесал погледът й, мек, кафяв, несигурен поглед. Стоеше сам-самичка, държеше пред себе си чаша чай, без да поглежда настрани, по-скоро приковала поглед през прозореца, сякаш не очакваше и не канеше никой да я доближи. Излъчваше някакво спокойствие, отсъствие на стремеж, затова пристъпи и застана до нея. Оттогава не се бяха разделяли нито за миг. Записваха се в едни и същи курсове и ставаха членове на едни и същи дружества; седяха заедно на семинарите и ходеха заедно в Националния кинотеатър; заедно правеха любов и на втората година заедно се преместиха в едностаен апартамент. Живееха пестеливо, на овесена каша, на леща, боб и кисело мляко; пийваха по малко бира, изцеждайки глътките капка по капка; деляха парите за книгите, които купуваха; и двамата изцяло зависеха от ограничените си стипендии, с които в Лондон не можеше да се стигне далеч и които бе станало невъзможно да кърпят със средства, спечелени през почивните дни, тъй като този род доходи бяха безвъзвратно изчезнали след петролната криза. Отчасти отговорна за дипломата му на първенец, Роланд бе сигурен в това, бе Вал. (Наред с майка му и Рандолф Хенри Аш.) Тя просто го очакваше от него, караше го винаги да казва каквото мисли, оспорваше определени неща, постоянно се тревожеше дали тя, дали и двамата работят достатъчно сериозно. Помежду им почти не избухваха скандали, а когато се случеше, почти винаги причината бе в Роланд, който изразяваше загрижеността си заради сдържаното отношение на Вал към света изобщо, заради отказа й да изтъква мнението си в час, а по-късно и пред него. Спомняше си, че в онези по-ранни дни я изпълваха стотици тихички мнения, които му поднасяше срамежливо и крадливо, прикрити като някаква покана или примамка. Едно време обичаше и стихотворения. Веднъж се беше надигнала, бе седнала гола в тъмната му квартира и беше рецитирала Робърт Грейвс:
Имаше груб глас, но смекчен, нещо средно между говора на Ливърпул и Лондон, какъвто беше по онова време груповият глас. Когато Роланд понечи да заговори, тя закри устата му с ръка, което бе добре дошло, защото той нямаше какво да й каже. По-късно, забеляза Роланд, докато той самият отбелязваше поредния си успех, Вал казваше все по-малко, а когато спореше, му поднасяше все по-осезателно собствените му идеи, понякога от опаката страна, но по същество негови. Дори написа собственото си задължително есе на тема „Мъжкият вентрилоквизъм: жените на Рандолф Хенри Аш“. Роланд не искаше подобно нещо. Когато й намекна, че трябва да се самоизявява, да направи така, че да я забележат, да извиси глас, тя го обвини, че й се „подиграва“. Когато я попита какво има предвид с това „подиграва“, тя прибягна до последното си средство — мълчанието, както ставаше винаги когато спореха. Тъй като за Роланд мълчанието също бе единствен израз на агресия, продължаваха в същия дух дни наред, а в един ужасяващ случай, когато Роланд открито критикува „мъжкия вентрилоквизъм“ — и седмици. След което натежалото мълчание модулираше в примиренчески едносричия, за да се завърнат накрая към мирното си съвместно съжителство. Когато дойдоха държавните изпити, Роланд се представи стабилно и предсказуемо добре. Съчинението на Вал беше постновато, сведено до минимум, написано с едър уверен почерк и добре графично оформено. „Мъжкият вентрилоквизъм“ бе оценен като добра работа и тутакси отписан от изпитната комисия, както вероятно в огромна степен и от Роланд, което бе двойно несправедливо, тъй като той дори бе отказал да го погледне и не беше съгласен с основната й теза, а именно че Рандолф Хенри Аш нито е харесвал, нито е разбирал жените, че женските му характери, произнасящи дългите си речи, са творения на собствения му страх и агресивност, че дори цикълът от поеми „Аск към Ембла“ е произведение не на любов, а на нарцисизъм, в което поетът се обръща към своята Анима. (Нито един биограф не бе установил задоволително коя я Ембла.) Вал го понесе доста зле. Роланд предполагаше, че го е очаквала, но стана безпощадно ясно, че не е било така. Имаше сълзи, бликащи цяла нощ, задавени, скимтящи сълзи, разрази се и първата гневна сцена.