Вал го напусна за първи път, откакто деляха общ дом, и за кратко се прибра „вкъщи“. „Вкъщи“ се намираше в Кройдън, където тя живееше с разведената си майка в общински апартамент, поддържан благодарение на социалните помощи и подпомаган от дъжд на вятър с нередовно изплащана издръжка от баща й, който служеше в търговския флот и когото не бяха зървали, откакто Вал бе навършила пет години. През цялото време, откакто бяха заедно, Вал нито веднъж не бе предложила на Роланд да посетят майка й, въпреки че той на два пъти я води в Гласдейл, където тя помогна на баща му да измият чиниите и прие като нещо обикновено жегващия тон на майка му, пренебрежително охулваща начина им на живот, с думите: „Не се тревожи, Къртиче. Всичко това съм го виждала и преди. Само че моята пие. Ако драснеш клечка кибрит в кухнята, ще хвръкне във въздуха“.
Когато Вал си отиде, Роланд осъзна — със сътресението на вероотстъпник, — че не иска животът им да продължава така. Обърна се и разпери отпуснатите си крайници на леглото, отвори прозорците, отиде сам в галерията „Тейт“ и се загледа в разтварящото се синьо и златно в „Замъкът Норъм“ на Търнър. Сготви фазан за съперника си във вътрешнофакултетната надпревара Фъргюс Улф, възбуждащо и изискано преживяване, макар че фазанът се оказа жилав и пълен със сачми. Кроеше планове, които не бяха планове, а образи за самостоятелни занимания и волна бдителност, неща, които не бе притежавал никога през живота си. След седмица Вал се върна, разплакана и разтреперана, и заяви, че поне възнамерява сама да печели хляба си, затова ще се запише на курс по машинопис и стенография. „Поне ти ме искаш, каза тя на Роланд с лъснало от сълзи лице. Не знам защо съм ти притрябвала, за нищо не ме бива, но поне ти ме искаш.“ „Разбира се, отвърна Роланд. Разбира се.“
Когато стипендията му от Факултета по англицистика свърши, прехраната легна върху плещите на Вал, докато той довършваше докторската си дисертация. Тя се сдоби с електрическа пишеща машина Ай Би Ем и вечер набираше академични текстове вкъщи, а денем вършеше различни неща, добре платени и временни. Работеше в Ситито и в университетски болници, в спедиторски фирми и галерии. Устояваше на натиска да специализира. Не можеше да я предразположи да говори за работата си, която почти не споменаваше без прилагателното „слугински“. „Трябва да свърша още няколко слугински дреболии, преди да си легна“, или още по-странно: „Сутринта замалко да ме сгазят, както слугински си вървях на път за работа“. В гласа й се промъкваха жегващи нотки, които далеч не бяха непознати за Роланд, и той за пръв път се питаше каква ли е била майка му, преди да я връхлети разочарованието, което в нейния случай се бяха оказали баща му и до известна степен самият той. Нощем пишещата машина тракаше и го тормозеше, никога достатъчно ритмична, за да не й обръща внимание.
Вече живееше с две различни Вал. Едната седеше мълчаливо вкъщи с износени джинси и неравно изхлузени дълги ризи от креп, оплискани със сумрачно черни и пурпурни цветя. Косата на тази Вал беше кафява и без блясък, много права, увиснала покрай бледо, подземно лице. Само понякога същата Вал имаше и карминени нокти, останали от другата, която носеше тясна черна пола и черно сако с подплънки, а отдолу се подаваше розова копринена блуза, и която грижливо се гримираше — кафеникаворозови сенки, стружка руж на скулите, съблазнително сливови устни. Тази траурно ярка слугинска Вал ходеше на високи токчета и с черна барета. Имаше прелестни глезени, невидими под домашните джинси. Косата й бе подвита в доста прилична прическа паж, а понякога я връзваше с черна панделка. Спираше буквално на косъм от парфюма. Не беше създадена да бъде привлекателна. Роланд наполовина жадуваше да е така, някой търговски банкер да я покани на вечеря или съмнителен адвокат да я заведе в Плейбой клуб. Ненавиждаше се заради тези унизителни фантазии и основателно се страхуваше, че тя може би подозира какви мисли лелее.
Ако можеше да си намери работа, може би щеше да е по-лесно да се започне някаква промяна. Кандидатстваше и най-редовно му отказваха. Когато изникна място в собствения му факултет, за него кандидатстваха 600 души. Поканиха Роланд на разговор — от учтивост, реши той, — но работата получи Фъргюс Улф, чиито постижения в миналото не бяха чак толкова систематични, който можеше да е блестящ или банален, ала никога скучен и прав и който беше любимец на преподавателите, защото ги вбесяваше или възторгваше там, където Роланд не пробуждаше никакво чувство, по-страстно от твърдо одобрение. Освен това Фъргюс беше стъпил в правилния двор — литературната теория. След случката Вал възнегодува повече от Роланд и нейното негодувание го разстрои толкова, колкото и собственият му провал, защото Фъргюс му харесваше и той искаше да продължи да го харесва. Вал изнамери една от своите настойчиво прилепчиви думи и за Фъргюс, при това изкривена и неточна. „Нафукан бомбастичен блондин, наричаше го тя. Нафукан сваляч такъв.“ Обичаше да използва сексистки словца от репертоара на вулгарните подсвирквания и вълчия вой, нещо като бумеранг. Това смущаваше Роланд, тъй като Фъргюс не се вместваше в подобни определения. Наистина беше рус и наистина жънеше луди сексуални успехи, точка. Повече не дойде на вечеря и Роланд се опасяваше, да не би Фъргюс да смята, че причината е неговото, на Роланд, огорчение.