Таро не успя да отговори, първо, заради изражението на ужас и удивление, изписано на лицето на Муне, когато той погледна не Таро, а зад рамото му, и второ, както разбра по-късно, от камъка с размер на юмрук, който се стовари върху тила му.
Когато Таро се върна в съзнание, Сохаку се грижеше за раната на Муне, тъй като едното му око бе подуто и напълно затворено. С другото си око Муне погледна злобно Таро.
После му каза:
— Сгрешил си. Господарят Шигеру е бил в колибата.
— Как е възможно? Огледах добре, вътре нямаше никого.
— Не си погледнал нагоре — Сохаку провери превръзката на тила на Таро. — Ще живееш.
— Бил е прилепнал към стената над прага — обясни Муне. — Изскочил е навън, когато се обърна с гръб да говориш с мен.
— Това е непростимо, господарю — Таро се опита да зарови лице в земята. Сохаку му попречи да го направи.
— Успокой се — рече Сохаку невъзмутимо. — Нека не забравяме изключителната му подготовка. В продължение на двайсет години владетелят Шигеру е бил главен инструктор по бойни изкуства на нашия род. Не е срамно да бъдеш победен от него. Разбира се, това не е извинение за небрежността ти. Следващия път се увери, че е добре вързан, преди да го оставиш, и винаги заключвай вратата.
— Да, господарю.
— Вдигни глава. Усилваш кървенето, като я навеждаш. Освен това аз съм абат, а не господар.
— Да, преподобни абате — отвърна Таро. — Откриха ли господаря Шигеру?
— Да — Сохаку се усмихне без сянка от присмех. — В оръжейницата е.
— Той има оръжия?
— Той е самурай — обясни му Сохаку — и е в оръжейницата. Ти какво си мислеше? Да, има оръжия. Всъщност има всички оръжия. А ние нямаме никакви, като изключим предмети, които можем да пригодим за тази цел.
Йоши дотича, все още само по набедрена превръзка, но сега носеше триметров кол, току-що отсечен от бамбуковата горичка край храма.
— Не направи никакъв опит да избяга, господарю. Залостили сме вратата на оръжейницата, колкото е възможно по-здраво, с греди и бурета с ориз. Ако той обаче наистина реши да избяга…
Сохаку кимна. В оръжейницата имаше три бурета барут. Шигеру можеше да взриви всяко препятствие. Всъщност, ако вземеше подобно решение, щеше да взриви цялата оръжейница заедно със себе си. Сохаку се изправи.
— Остани тук — поръча той на Йоши. — Погрижи се за другарите си. — Той самият тръгна през градината към оръжейницата. Там откри другите монаси въоръжени като Йоши с триметрови бамбукови колове. Те изобщо не бяха идеалното оръжие, с което да се противопоставят на мъжа с меч, който въпреки отслабващата го лудост беше несъмнено най-добрия в страната. Със задоволство отбеляза, че хората му се бяха построили както трябва. Тънка преграда от четирима наблюдатели край затворената задна част на постройката и три групи, всяка от петима мъже, отпред, където Шигеру би се появил, ако опиташе да избяга.
Сохаку отиде до предната врата, залостена, както Йоши му бе описал, с греди и тежки бурета с ориз. Отвътре дочуваше свистенето на стомана във въздуха. Шигеру тренираше, вероятно с мечове в двете ръце. Той бе един от малкото съвременни воини, достатъчно силни и обучени, за да следват стила с двата меча на легендарния Мусаши отпреди двеста години. Сохаку се поклони почтително пред вратата и каза:
— Господарю Шигеру. Аз съм Танака Хидетада, командирът на кавалерията. Мога ли да говоря с вас? — Той си помисли, че предишното му име ще предизвика по-малко объркване. Надяваше се също така да получи отговор. Двамата с Шигеру бяха другари по оръжие в продължение на двайсет години.
— Можеш да видиш въздуха — обади се гласът отвътре. — Пластове багри на хоризонта, гирлянди за залязващото слънце. Красиво, спиращо дъха.
Сохаку не разбра смисъла на думите му и отговори:
— Мога ли да ви помогна с нещо, господарю?
Единственият отговор отвътре бе свистенето на мечовете, които разсичаха въздуха.
Баркасът цепеше водата по посока на сложната плетеница от пристани, които образуваха пристанище Йедо. Леката мъгла над морето, образувана от пръските на пречупващата се вълна, докосна бузата на Емили с ледената си роса. „Астерн“, японски лихтер, маневрира и застана до „Витлеемска звезда“, готов да прехвърля товара от кораба на брега.
— Ето къде отиваме — посочи Зефаная, — в този дворец до брега. Господарят му го нарича „Спокоен жерав“.