— Господарю Генджи — отвърна тя и се поклони още по-ниско.
Как беше възможно, запита се той, гласът й да бъде толкова тих и същевременно така ясен? Ако беше толкова немощен, колкото изглеждаше, той не би могъл да я чуе. Илюзията беше лъжовна. Всичко у нея бе лъжовно.
— Много провокиращо кимоно.
Тя се надигна, усмихна се и разпери леко ръце. Широките ръкави на кимоното й се разтвориха като криле на птица, която всеки миг ще полети.
— Не съм сигурна, че разбирам какво казва господарят Генджи — каза тя. — Тези цветове са толкова обикновени, че съм близо до визуалното клише. Несъмнено само най-безнадеждните идиоти могат да бъдат провокирани от него.
Генджи се разсмя. Дори суровият непреклонен Сайки не успя да потисне мимолетния кикот, макар че умело го замаскира като кашлица. Генджи отвърна:
— Именно най-безнадеждните идиоти са онези, които ме безпокоят. Но може би вие сте права. Възможно е традиционните цветове да ги заблудят и да не видят чуждоземните рози.
— Чуждоземни? — Очите й се разшириха в измамно неразбиращ поглед, а главата й се наклони. — Казаха ми, че рози розови, бели и червени, цъфтят всяка пролет във вътрешната градина на прочутия замък „Облак врабчета“ — отбеляза тя многозначително. — Казаха ми, въпреки че аз самата никога не съм била канена там, за да го видя със собствените си очи.
Генджи се поклони, но не твърде ниско. Протоколът забраняваше великият владетел да се покланя ниско на човек, който стои по-долу от него, което на практика означаваше, че се отнася до всеки, с изключение на членовете на императорското семейство в Киото и фамилията на шогуна в големия замък, чиито кули се издигаха над Йедо. На лицето му се изписа усмивка, когато той каза:
— Сигурен съм, че това недоглеждане ще бъде поправено много скоро.
— Аз не съм толкова сигурна — отговори тя, — но съм настроена оптимистично заради вашата увереност. Във всеки случай, този замък не е ли един от най-древните в Япония?
— Да — потвърди Генджи, в рамките на добродушната си шега с нея. — Така е.
— Тогава как е възможно тези рози да са чуждестранни? По презумпция онова, което цъфти в древен японски замък, трябва да е японско, нали, господарю Генджи?
— Очевидно не съм имал основание да се тревожа за вас, госпожо Хейко — отвърна Генджи. — Вашата логика несъмнено ще парира всяка критика.
Хората от домакинството все още стояха в дълбок поклон. Пред портата минувачите, които бяха паднали на колене при появата на процесията на великия владетел, останаха на колене с глави, притиснати към земята. Правеха го не толкова от уважение, колкото от страх. Самурай можеше да заколи всеки обикновен човек, който според самурая не бе демонстрирал съответната покорност, което, общо взето, означаваше да остане ничком, докато самураят и неговият господар преминат.
— Продължете! — заповяда Сайки. Когато процесията най-сетне се отдалечи, Сайки хвърли поглед към Кудо, който бе останал по-назад.
Генджи забеляза размяната на погледи, знаеше точно какво означават те. Двамата не се подчиняваха на заповедта му да оставят Хейко на мира. Когато няколко минути по-късно тя напуснеше дома му, щеше да я придружава прислужницата й, а зад тях на дискретно разстояние щеше да върви Кудо, специалистът по проследяване сред високопоставените му съветници. Сега нямаше възможност да предотврати проследяването. Нямаше също така причина да се тревожи. Събитията все още не бяха взели такъв обрат, който да предизвиква тревога, че телохранителите му ще убият любовницата му. Ситуацията щеше да се влоши съвсем скоро. Щеше да се тревожи за това тогава.
— Сайки.
— Господарю.
— Какви транспортни средства очакват гостите ни?
— Рикши, господарю.
Генджи не каза нищо повече. Рикши. Сайки знаеше, че ще им е по-удобно в карети, но въпреки това бе поръчал рикши. Този ясен сигнал за васалското му неодобрение не разтревожи Генджи. Той проявяваше разбиране към дилемата му.
Сайки бе свързан с него по силата на честта, историята и традицията. Ала кодексът, създаден от историята и традицията, кодексът, от който произтичаше честта, беше подложен на риск от действията, които сега предприемаше самият Генджи. Чужденците заплашваха йерархичния ред на господари и васали, върху който бе изградено тяхното общество. Докато по-решителните владетели се стремяха да ги прогонят, неговият господар тръгна да се сприятелява с тях. И не просто с чужденците, а и с християнските мисионери, политически най-провокативните и на практика най-безполезните.