— Черквата?
— Поръчах да бъде изградена малка християнска черква.
— Какво? — Сайки беше поразен.
Шигеру се разсмя, което изненада всички. Случваше му се рядко.
— Защо се притесняваш, Сайки? Преди хиляда години будизмът е бил чуждестранна религия, донесена у нас от китайски и корейски мисионери. Сега той е японска религия, както ние сме японци. След хиляда години същото ще бъде казвано за християнството, което тези чужденци донасят.
Сайки успя да каже:
— Не съм си представял, че сте толкова оптимистично настроен, господарю мой.
— Уча се от племенника си.
— Смятате ли, че е благоразумно да се позволи жена да тръгне на това потенциално рисковано пътуване?
— Не една жена — поправи го Шигеру. — Няколко жени. Госпожа Хейко и Ханако също ще дойдат.
Сайки се въздържа да изрази по-нататък неодобрението си. Той само отбеляза:
— Петото ми предложение е да се отнесем към това пътуване със сериозността, която то заслужава.
— На Хейко й липсва Йедо — настоя Генджи, — а Хиде не бива да бъде лишаван от възможността да си осигури наследник.
— Най-голямата опасност не е преминала — упорстваше Сайки, но не си позволяваше да реагира на фриволната същност на това разсъждение. — Тя предстои.
— А когато дойде, ще я посрещнем — обеща му Генджи. — Дотогава нека не се отдаваме на безсмислено безпокойство.
Сайки се поклони. Каква ирония, ако след като оцеляха от неотдавнашните опасности, загинат по време на пътуването до Йедо. Природата на кармата бе такава и сега той се покланяше колкото на господаря си, толкова и на кармата.
— Слушам и се подчинявам, господарю.
— Благодаря ти, Сайки.
— Колко мъже да подготвя?
— О, мисля, че двайсет-трийсет ще бъдат достатъчно. Няма да останем в Йедо задълго.
— Нашите разузнавачи докладваха, че Сохаку е в Мушиндо — съобщи Хиде. — Ако още координира действията си с Каваками, хилядата мъже, които господарят Сайки предлага, съвсем не са много.
— Мушиндо ще бъде изчистен много преди Генджи да стигне там — намеси се Шигеру. — Безименният изменник скоро ще координира усилията си само с гладните призраци.
— Не мога да повярвам на очите си — възкликна Емили. — Първо ябълковата градина. А после това.
Двамата със Старк седяха сред зимните рози. Цветът им бе най-белият от бялото и най-червеното от червеното, а помежду им се виждаха всички нюанси на розовото — от бледото до наситеното.
Старк каза:
— Тази градина заслужава славата си.
Емили го погледна въпросително.
— Хейко ми каза, че другото име на замъка е „Пазител на розовата градина“.
— „Пазител на розовата градина“ — повтори Емили. — „Облак врабчета“. Каква поезия, за да опишеш крепост, печално предназначена за водене на война.
— Войната е поезията на самурая — обясни й Старк.
— Е, Матю, ти, изглежда, си научил доста за тях по време на неотдавнашното ти пътуване с Хейко.
— Имахме известна възможност да разговаряме — отвърна той. После стисна челюсти. По-добре беше да не казва нищо повече. Хейко бе казала, че ще разкаже всичко на Генджи. Може би щеше да го направи, може би — не. Това бе нейна работа, не негова.
В розовата градина ги заведе Ханако, след като Емили успя да обясни, че предпочита да е навън, отколкото вътре. Прекомерната претрупаност със столове, маси, бюра и лампи в нейната стая й създаваха чувство за клаустрофобия; а гостната, която споделяха със Старк, не беше по-добра. Слугите бяха изнесли неподходящите плюшени кресла, на които седяха. Емили си отбеляза наум да разкаже на господаря Генджи за градинските мебели. Той изглеждаше силно заинтересуван да научи колкото може повече за американската цивилизация, както и за американския език.
— Тя изглежда такова деликатно създание — отбеляза Емили. — Лишенията в пустошта трябва да са й причинили значителен дискомфорт.
— Тя се справи добре. — Старк се опитваше да пренасочи разговора по друга тема. — Вие с господаря Генджи сте преживели повече приключения, отколкото ние. Ако слуховете са верни, ти си ангел, който е направил чудеса, за да спаси живота му.
Емили се обърна и се загледа съвсем нарочно в отдалечения розов храст. Надяваше се той да не е видял червенината, която плъзна по лицето й.