— О, слухове. Знаеш как става. Някой, който не знае нищо, казва нещо и нищото нараства и нараства.
— Хейко не ми прилича на клюкарка. Тя каза, че господарят Шигеру я информирал, че ви намерил с Генджи в снежна къща, която ти си построила. Наистина ли си построила къща от сняг?
— Това бе просто убежище от клони, върху които наваля сняг.
— Тя каза, че господарят Генджи й обяснил, че си запазила него и себе си от замръзване благодарение на познания, придобити от ескимосите.
— През живота си не съм срещала нито един ескимос — отвърна Емили колкото можеше по-твърдо.
— Не си мисля, че си срещала — съгласи се Старк. — Изглежда, тя не го е разбрала добре. Или аз не съм я разбрал. Та как го направи?
— Кое?
— Да останете живи. Бяхте в неизвестност близо два дни в бушуваща снежна буря. Направила си нещо, за да ви предпазиш от замръзване, нали?
— Убежището ни пазеше от вятъра — отговори Емили. Не можеше да лъже. Нито, Господ да й е на помощ, да каже истината. Това щеше да бъде по-притеснително, отколкото тя можеше да понесе. — Въпреки че стените около нас бяха от сняг, те все пак бяха стени. Предпазваха достатъчно от стихията, така че вътре бе забележимо по-топло, отколкото навън.
— Добре е това да се знае — рече Старк, — ако някога попаднем в сходна ситуация.
— Сигурна съм, че няма — уверено заяви Емили. Тя се протегна към един яркочервен цвят. — Чудно ми е какъв сорт е това.
Генджи каза:
— „Американска прелест“.
Емили се обърна и го видя да стои недалеч. Очевидната му веселост й говореше, че е стоял достатъчно дълго край тях, за да чуе поне част от мъчителния й разговор със Старк. Когато забеляза стреса на лицето й, той веднага започна да се държи по-сериозно. Пристъпи към цветето, на което тя се любуваше, измъкна късия си меч и едва докосна стеблото с острието му. Цветето се отдели от храста и падна в ръката му. Бодлите паднаха незабавно, щом ги докосна леко с оръжието си.
Той се поклони и подаде култивираната роза на Емили.
— Благодаря ви, господарю мой.
— Това име е странно за японско цвете — обади се Старк.
— Това име е валидно само тук — обясни Генджи. — Един от моите предци имал… — Той се готвеше да каже видение. Когато си спомни колко много тази дума разстрои Емили, когато я използва, той каза вместо това — … сън. На следващата сутрин той излязъл с прокламация, в която обявил, че най-хубавите рози, които цъфтят в замъка, ще се наричат оттук насетне, „Американска прелест“.
Емили си помисли, че обяснението на Генджи звучи подозрително и прилича повече на поредното твърдение за видения. Но то събуди любопитството й.
— И какво е сънувал?
— Така и не разказал какво точно. Същия ден обединил армията си с хората на рода Такеда. Той бил с тях, когато те атакували укрепленията на Нагашино, може би най-известната кавалерийска атака в националната ни история. Умрял в разгорял се пожар, предизвикан от масирана стрелба на вражески мускети, заедно с хиляди други воини на коне. Оттогава никой не е организирал подобна атака.
— Сънят му ли го е довел до тази лудост?
— Да. Преди нападението той казал на васалите да не се страхуват. Появата на „Американска прелест“ зад стените на „Облак врабчета“ станала сигнал за окончателния триумф на нашия род. Неговият сън, казвал той, го гарантирал.
Преди да успее да се въздържи, Емили каза:
— Е, това звучи доста налудничаво. — Искаше й се да си бе прехапала езика. — Съжалявам, господарю мой, изразих се лошо.
Генджи се разсмя:
— Той се опитал да накара реалността да се приспособи към неговия сън. Лудите хора често го правят. За жалост това не е необичаен недостатък за моето семейство. Нито е правило сънищата да се тълкуват фатално грешно. Неговият приемник оставил прокламацията да служи като предупредително напомняне.
— Това е било твърде умно от негова страна — отбеляза Емили, която се опитваше да поправи непохватния си гаф, като отправи за компенсация похвала.
— Щеше да бъде още по-мъдро, ако той самият я бе запомнил — отбеляза Генджи. — Собствените му сънища го убедили при Секигахара да застане на противниковата на Токугава страна. Бил убит, родът ни почти бил унищожен и ето ни тук, в постоянния списък на най-коварните врагове на шогуна.
Емили почувства едновременно съчувствие и неодобрение. Сблъсъкът между тях предизвика необичайно мръщене на лицето й. Тя каза: