Нямаше как да избегне задаването на по-трудния въпрос.
— Не съм свършил — рече Генджи.
— Давайте тогава. Готова съм.
Тя наистина изглеждаше толкова готова, колкото и се чувстваше, което всъщност не означаваше, че е истински готова. Но тъй като нямаше какво друго да се направи, той продължи:
— След като бях ранен, спомените ми са откъслечни и неясни. Спомням си, че лежахме заедно с теб. Голи. Така ли беше?
— Да.
— Правихме ли нещо друго, освен да лежим заедно?
— Какво имате предвид?
— Любихме ли се?
Емили извърна глава, шокирана, че е възможно той дори да споменава подобно нещо. Макар да изглеждаше невъзможно, по бузите й изби още червенина.
— За мен е много важно да знам — обясни й Генджи.
Тя не можеше нито да го погледне, нито да каже и една дума.
Накрая, след като тишината премина от мигове в минути, Генджи се изправи.
— Ще забравя този разговор и събитията, довели до него.
Той плъзна вратата и пристъпи навън в коридора. Вече затваряше вратата, когато тя заговори.
— Топлехме се — каза Емили, — за да спасим живота си. Нищо повече. Ние не… — Да говори с точните думи бе мъчително. — Не се любихме.
Генджи се поклони дълбоко.
— Много съм ти благодарен за твоята искреност.
Той си тръгна, без да изпита облекчението, което очакваше. Емили още не беше бременна. Срещата с госпожа Шидзука също предстоеше. Това бяха добри неща. Ала надеждите му бързо се топяха. Другата възможност, за която спомена Хейко — той да се влюби в Емили, — вече не беше толкова невъобразима, колкото му изглеждаше. По време на посещението му, докато бе говорил за времето, което бяха прекарали в снега, и си бе спомнил какво бе видял и почувствал и бе наблюдавал невинните емоции, толкова неконтролируемо показани от нея, се случи нещо наистина неочаквано.
Той бе установил, че се възбужда.
— Продължавам да смятам, че владетелят Генджи и господарят Шигеру ще поведат нашия род към неговото унищожение — говореше Сохаку. — Следователно не съжалявам за моето решение.
Той бе извел седемдесет и девет самураи от планината и ги бе върнал в манастира Мушиндо. Шейсетте, които бяха останали, се бяха събрали пред него в залата за медитация. Останалите бяха изчезнали преди срещата. Сохаку не се съмняваше, че не след дълго ще ги последват още. Събитията вървяха срещу него.
Не беше успял да убие двамата останали наследници на рода Окумичи.
А главата на Кудо се разлагаше вече, набучена на копие пред „Облак врабчета“. Прокламацията на шогуна за прекратяване на действието на Закона за алтернативното жителство бе направила човек извън закона Сохаку, а не Генджи.
Каваками настояваше все още, че плановете им могат да успеят. Той можеше да си позволи да говори така. Беше ръководител на тайната полиция и велик владетел на Хино. Имаше си място и го знаеше. А Сохаку нямаше нищо. За него не бе останало нищо освен финален смел удар. Без значение беше, че той няма да промени нищо, независимо дали резултатът щеше да е победа или поражение. Единственото важно съображение беше как ще умре, как ще го запомнят семейството и враговете му. Някога бе командвал най-добрата кавалерия от всички владения в Япония. Предпочиташе атаката пред по-пасивното ритуално самоубийство.
Според неговите разузнавачи Генджи бе напуснал Акаока и бе потеглил към Йедо, придружен от по-малко от трийсет самураи. Сега Сохаку разполагаше с два пъти повече мъже. Нямаше да ги има задълго. Съмняваше се, когато напусне храма, че с него ще бъдат и десет души.
Сохаку каза:
— Утре сутринта ще срещнем владетеля Генджи в битка. Освободени сте от клетвите си за вярност към мен. Призовавам ви или да потърсите помирение с него, или да отидете на служба при друг господар.
— Празни думи — избухна гневен мъж на четвъртия ред. — Независимо дали сме освободени от клетвите си или не, ние все още сме обвързани от нашите действия. Помирението е невъзможно. А и кой господар ще приеме изменници като нас?
— Ти да мълчиш — сгълча го един друг мъж. — Рисковете ти бяха известни. Приеми съдбата си като мъж.
— Ти приеми твоята — отвърна гневният мъж. Изведнъж мечът му проблесна. Кръвта пръсна от срязаните артерии на мъжа, който му бе направил забележка. Нападателят си проправи път през първите три реда, които го деляха от Сохаку.