— От вашите думи някой би си помислил, че има съмнение кой ще е това.
Генджи се поклони.
— Аз съм вежлив. Изобщо няма съмнение.
Каваками не допусна скандалният подтекст на Генджи да го ядоса, нито постоянната му усмивка да го подразни, както обикновено ставаше. Вместо това той също се обърна с усмивка на лице и продължи да говори в приятелски дух.
— Разбира се, аз не претендирам, че съм вечен. Не съм нито дете, нито идиот, нито чужденец, за да повярвам в подобна небивалица. Имах предвид да изясня онова, което подлежи на изясняване, и да сложа край само на онова, на което може да се сложи край. Основният ми мотив, и аз не се колебая да го призная, е, че по този начин ще изпитам удоволствието окончателно да разоблича фалша на пророческите ви способности.
— Самите тези способности са с двойствена натура и аз съжалявам заради вас, че този аспект на вашия предполагаем триумф няма да се материализира.
— Моля, спестете си съчувствието към онези, които ще се възползват от него, тъй като вие сте способен да го гарантирате. — Каваками направи знак с поглед. Адютантът му пристъпи напред с дървена кутия, загъната в бяла коприна, поклони се и я сложи между Генджи и Каваками. — Позволете ми честта да ви поднеса този подарък.
— Тъй като нямам какво да ви подаря в замяна, трябва да отклоня любезното ни предложение.
— Самото приемане на подаръка ще бъде за мен дар с още по-голяма стойност.
Генджи знаеше какво има в кутията, не от някое видение, а защото го разбра по изражението на лицето на Каваками. С поклон той пое кутията, развърза коприната и я отвори.
Шигеру яздеше, без да бърза, към манастира Мушиндо, тялото му бе отпуснато, а по лицето му нямаше и следа от загриженост. Сетивата му обаче бяха нащрек. Знаеше, че ще открие Сохаку и беше сигурен, че ще го убие без особено затруднение. По-сериозният проблем бе Каваками. Атаката на Сохаку — смело нападение по един фронт с кавалерия без подкрепата на пехота — очевидно не бе част от стратегия, която е дело на Каваками. Това означаваше, че някъде напред е заложен друг, по-хитър, много по-смъртоносен капан. Лепкавото око никога не би предприел открита атака, независимо колко голямо бе численото му превъзходство в хора и оръжия. По-скоро щеше да прибегне до някаква форма на засада. Точни стрелци най-вероятно, които стрелят от далечно, безопасно разстояние.
Той навлезе в долината под манастира, шмугна се в малка горичка и изчезна.
— Къде е той? — попита първият стрелец.
— Говори тихо — изшътка вторият. — Шигеру има уши на вещица.
— Ама къде отиде?
— Спокойно — обади се третият стрелец. — Спомнете си каква награда ще получим, ако отнесем главата му.
— Там. Видях нещо да се движи между дърветата.
— Къде?
— Там.
— А, да, виждам го. — Първият стрелец въздъхна с облекчение.
— Чакай. Това е само кон.
— Какво?
Тримата стрелци се приведоха напред.
— Не виждам никакъв кон.
— Там. Не, това е само сянка.
— Ще изляза оттук — не издържа първият стрелец. — Златото не е необходимо на мъртвеца.
— Спри, глупако. Където и да е, той е твърде далеч, за да ни причини каквото и да било. Трябва да прекоси това открито място. Ще бъде лесно да го застреляме.
Вторият стрелец скочи и хукна след първия.
— Щом е толкова лесно, ти го направи.
— Глупаци! — Но третият също стана и последва втория.
— Нещо става. Виж. — Един от тримата стрелци на втори пост посочи тримата мъже, които напуснаха позицията си на съседното възвишение.
— Млъкни — сгълча го водачът — и се скрий.
Мъжът изпълни нареждането. Но започна да се оглежда нервно във всяка друга посока освен надолу, към долината.
Три поста стрелци. Вече два, след като първият бе изоставен. Шигеру продължи да чака. След минути останалите стрелци също избягаха.
Шигеру се намръщи. Трудно бе да се наблюдава подобна липса на дисциплина дори да се проявяваше само сред враговете.
Той отново пришпори коня си напред.
— Татко.
Беше детски глас. Синът му.