— Нобуйоши?
Отговор не последва.
Той се огледа на всички страни и не видя нищо. Щеше да приеме на драго сърце видението, ако то можеше да върне Нобуйоши при него, дори за най-кратък момент, дори като вампир, прогизнал в кръв, който държи собствената си глава в ръцете си и проклина Шигеру.
— Нобуйоши?
Насилваше се да види онова, което го нямаше. Толкова пъти преди това бе виждал против желанието си. Сигурно веднъж, поне веднъж би могъл да види каквото желаеше?
Ала пред погледа му бяха единствено дърветата и зимното небе. Никакви видения, никакви халюцинации, никакви срещи с мъртвите. Беше ли чул изобщо глас?
— Господарю Шигеру. Правите ми чест. — Сохаку яздеше по пътеката напред, придружен от един самурай. Отвлечен от мисли по сина си, Шигеру едва не се сблъска с него. Сохаку не показваше никакви признаци, че има огнестрелна рана, както бе съобщено. Оръжието му беше безупречно, тялото му — изправено, а гласът му, когато заговори, силен.
— Изобщо не си представяй подобно нещо. Идвам за главата ти. Нищо повече.
Сохаку се разсмя:
— Ще бъдете разочарован. Надценявате я. От моята несъмнено нямам голяма полза. А ти, Йоши, от твоята?
— Не, преподобни абате, съжалявам, но не.
Шигеру пришпори коня си в атака. След миг Сохаку и Йоши отвърнаха. Още миг, преди да се срещнат, Сохаку се приведе напред на коня си и нанесе удар нагоре към Шигеру и неговия кон. Йоши атакува в долната част. Шигеру, предчувствайки и двете движения, парира удара на Сохаку и избегна удара на Йоши, като разсече до половината бедрото на Йоши и разкъса бедрената артерия. Йоши усети как Шигеру се завъртя с коня си. Сохаку, забавен от счупеното си коляно, не беше в състояние да води битката с Шигеру, както би могъл като напълно здрав. Когато се обърна, Шигеру вече го нападаше отляво. Сохаку се извъртя на седлото и блокира ниския удар на Шигеру с катаната, а с по-късия уакидзаши в лявата си ръка Шигеру преряза с лекота ставата на дясното рамо на Сохаку.
Сохаку изживя всеки следващ момент така пълноценно, че нямаше чувство за последователност.
Кръвта плисна от мястото, където преди бе ръката му. Виждал ли бе преди по-ярка кръв?
Ръката му още стискаше меча, само че сега мечът и ръката бяха на необичайно разстояние от него — на земята при копитата на коня му.
Той се носеше в безтегловност из въздуха, земята бе отгоре, небето — отдолу.
Лицето на Шигеру се появи пред него, изпръскано с кръв, изпълнено с мъка. Сохаку бе обзет от съчувствие, което не можеше да изрази с думи.
Слънчева светлина проблесна от острието, което изписа дъга във въздуха. Той позна елегантната форма, металургичната марка в единия край и почти белия цвят на стоманата. В страната имаше само два меча като този. Катаната и уакидзаши, наричани заедно „Ноктите на врабчето“.
Обезглавеното тяло падна под него. То беше без дясна ръка. Тя държеше оръжието. Това не бе важно.
Сохаку се изгуби в безкрайната ярка светлина на състраданието на Амида Буда.
Шигеру вдигна главата на Сохаку и го погледна в лицето. Ако бе имал някакви мисли за това колко често напоследък бе убивал приятели и роднини, вече ги нямаше.
— Огън!
Тринайсет от четирийсетте малки мускетни гюлета, които прелетяха във въздуха към него, намериха целта си. Въпреки че го повалиха, нито едно от тях не го нарани фатално. Шигеру се изправи на крака. Докато стоеше, катаната падна от парализираната му дясна ръка. Куршумите бяха раздробили ръката от лакътя надолу. Той затича към дърветата срещу тези, от които бе дошъл огънят. Почти бе стигнал до тях, когато двайсет стрелци с мускети излязоха от прикритието си пред него и стреляха почти в упор.
Той падна втори път. Когато се опита да стане, не успя да помръдне дори пръста си. Не се изненада, когато видя Каваками да го гледа.
— Отрежи му главата — нареди Каваками.
— Той е още жив, господарю мой.
— Чакайте тогава. Донесете ги тук. Покажете му ги. — Адютантът вдигна „Ноктите на врабчето“, така че Шигеру да ги види. — Моля, вижте, господарю Шигеру. — Двама мъже го привдигнаха. Трети започна да удря катаната и уакидзаши, докато не ги разполови.
— Добре — каза Каваками. — Сега му отрежете главата.
Каваками се увери, че триумфалното изражение на лицето му изпълни очите на Шигеру. Колко удовлетворително беше, че това бе последното нещо, което великият воин щеше да види през несретния си живот.