— Не, благодаря ви.
— Не бихте ли могли да кажете някои остроумни или мъдри думи, господарю мой?
— Не.
— Жалко, че не сте могли да предвидите това.
— Не, наистина — потвърди Генджи. — Но нищо не се е случило. Чувствата ми не са засегнати от вашето злословие.
— Вашите чувства? — Каваками се разсмя. — Те трябва най-малко да ви тревожат. Великият владетел дели леглото си с една ета, замърсените потомци на вонящите, хранещи се с помия, разпъващи кожи дегенерати. Съжалявам, че няма да преживеете фурора, който тази новина ще предизвика, когато стане публично достояние. Това ще хвърли неприятно и неотстранимо петно върху репутацията на вашия род дори когато вече е унищожен. Единственото по-добро нещо — или по-лошо в зависимост от гледната ви точка — е, ако вие с Хейко имате деца или дори се ожените. За съжаление натискът, който оказват чужденците, предизвика сгъстяване на събитията във времето. Когато те са тук, сякаш всичко се ускорява, нали?
— Никой няма да повярва на подобно смешно твърдение — настоя Генджи.
— Мислите ли, че няма? — попита Каваками. — Представете си майка й и сестра й от двете й страни. Тогава ще има ли човек, който да се усъмни и най-малко?
— Това няма да се случи — упорстваше Генджи.
— О? Да не би да пророкувате?
Генджи се усмихна. Усмивката му бе лека и бе лишена от увереността на предишната му усмивка, но въпреки това подразни Каваками.
— Пророкувам каквото е необходимо. И чувам пак само това. С ваше позволение, няма да ви се натрапвам повече.
Адютантът и телохранителите на Каваками го погледнаха в очакване на сигнал да съсекат Генджи. Той не го даде. Остави го да се върне при Хейко. Нека я погледне и почувства онова, което неизбежно ще почувства. Такава мъка, че Каваками можеше да си представи как тя е много повече от незабавната смърт на Генджи.
Търпението носеше своите удоволствия.
Никога друг път, както сега, Генджи не бе чувствал болезнените ограничения на пророчеството. Колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията, той знаеше, че няма да умре тук. Трябваше да живее, за да бъде убит на друго място, по друго време и да срещне госпожа Шидзука, която ще плаче за него, и да му се представи третото и последно видение. Но каква полза имаше от това, което знаеше? Беше влязъл като слепец в един от най-лошите капани.
Ета.
Той можеше да се опитва да се преструва пред Каваками, но не и пред себе си. Разкритието за произхода на Хейко го съсипа.
Ета.
В целия живот на Генджи не бе допускано нито един ета да застане пред погледа му. Касапи, кожарски работници, боклукчии, гробари, превозвачи на трупове.
Хейко бе една от тях.
Ета.
Той се бореше с повдигането на стомаха си.
— Господарю мой, зле ли ви е? — Откакто Генджи се върна, Хиде го чакаше търпеливо да наруши тишината. Само загрижеността, че Генджи може да е бил отровен от вероломния Каваками, накара Хиде да заговори пръв.
— Имам лоши новини — отвърна Генджи. В негово отсъствие останалите живи от неговите мъже бяха изградили стена от мъртвите коне около малкия им редут. Едрите им тела правеха позицията безопасна от куршуми. Генджи щеше да е повече в състояние да оцени тяхната находчивост, ако телата на животните не му напомняха натрапчиво онова, което току-що бе научил. Той дори не погледна лицата на хората, насъбрали се около него. Ако вдигнеше поглед, щеше да е принуден да погледне Хейко или тя щеше да забележи, че той не е в състояние да я погледне, а той все още не можеше да я погледне. Затова държеше очите си приковани в завитата в бяла коприна кутия, която носеше със себе си.
— Господарят Шигеру е мъртъв.
Присъстващите зяпнаха от изненада и затаиха дъх и това показа на Генджи, че те са се надявали на това, на което и той се е надявал. Че Шигеру ще дойде в последната минута и някак си по чудо ще разгони стотиците врагове, които ги бяха обградили. Ако някой можеше да го направи, това бе само Шигеру.
— Сигурно ли е, господарю? — попита Хиде. — Каваками обича да прави трикове. Да не би да е това?