— Господарю Генджи — и падна на колене. Неговите хора, включително Кума и гневният капитан на артилерията, бяха принудени да последват примера му.
— Значи ме позна? — попита Генджи.
— Да, господарю Генджи. Ако знаех, че идвате, щях да се подготвя за вашето пристигане.
— Благодаря ти — отвърна Генджи. — Може ли да посрещна гостите си, или първо трябва да отида някъде другаде, за да си осигуря разрешение.
— Отстранете се от пътя на господаря Генджи — нареди Иши на хората си. Те бързо се отместиха встрани, без да са напълно изправени, и отново се отпуснаха на колене. — Простете ми, господарю Генджи. Не можех да пусна вашите мъже да минат, без да съм сигурен, че наистина сте сред тях. Напоследък има много заговори и шогунът е силно обезпокоен, че се готвят заговори срещу чужденците.
— Идиот! — Сайки все още бе на ръба да избухне. — Да не би да допускаш, че бих застрашил интересите на своя господар?
— Сигурен съм, че не го допуска — опита се да го успокои Генджи. — Така ли е?
— Да, разбира се, господарю Генджи — започна да се оправдава Иши. — Аз просто…
— Ето — обърна се Генджи към Сайки — всичко е уредено. А сега можем ли да продължим? — Той тръгна по пристана, запътвайки се към мисионерите.
Сайки го наблюдаваше как се движи, а сърцето му се изпълваше с възхищение. При положение, че имаше сто потенциални убийци зад гърба си, той се отдалечи толкова небрежно, сякаш се разхождаше в градина във вътрешния двор на замъка си. Генджи бе млад и неопитен и може би му липсваше политическа преценка. Нямаше обаче съмнение за силата на кръвта на Окумичи, която течеше във вените му. Ръката на Сайки се отдели от дръжката на меча. След като хвърли още един поглед към Иши, той последва господаря си.
Емили не си даваше сметка, че е спряла да диша, докато не си пое въздух, защото усети, че се задушава.
Преди миг кървавата битка изглеждаше неизбежна. После някой слезе от паланкина, каза няколко думи тихо и напрежението се разсея незабавно. Емили наблюдаваше с огромно любопитство как сега този някой върви към тях.
Беше млад мъж с поразителна външност, изразителни тъмни вежди и очи, които се подчертаваха от бледата кожа. Очите му бяха по-скоро продълговати, отколкото кръгли. Ако бяха разположени на лицето на човек от Запада, биха били обект по-скоро на любопитство, отколкото на възхищение. В овала на лицето му на представител от Изтока обаче те бяха идеалният завършек на високите арки на веждите му, на финия нос, на леко вдигнатите скули и на загатнатата усмивка, която поддържаше устните му извити в лека дъга. Подобно на другите самураи той носеше жакет с твърди криловидни подплънки на раменете, а косата му беше в същата сложна прическа, при която части от главата са избръснати, и както всички останали бе запасал два меча в пояса си. Въпреки наличието на мечове поведението му изобщо не пораждаше асоциацията за войнственост.
Когато доближи, чиновникът, който създаваше проблеми на Зефаная, коленичи и прилепи главата си към дървената настилка на пристана. Младият мъж каза няколко думи на японски. След това чиновникът бързо скочи на крака.
— Генджи господарю, дошъл, той — изрече чиновникът, а нервността му влоши още повече английския му език. — Вие, той, тръгва, моля.
— Господарю Генджи? — попита Кромуел. Когато младежът се поклони в знак на потвърждение, Кромуел представи себе си и спътниците си. — Зефаная Кромуел. Емили Гибсън. Матю Старк. — „Господ да ни е на помощ, помисли си той. Това женствено същество се оказа великият владетел на Акаока, наш защитник в тази дива страна.“
Сега се приближи втори самурай. Този бе по-зрял и с доста страховит вид. Генджи каза тихо няколко думи. Страховитият се поклони и описа кръг с вдигната ръка.
Генджи се обърна към чиновника. Чиновникът се поклони на тримата мисионери с думите:
— Господар Генджи казва „добре дошли“ в Япония.
— Благодаря, господарю Генджи — отвърна Кромуел. — Наша е високата чест да бъдем тук.
Откъм мястото, където пристанът се свързваше със земята, се дочу тропот. Зададоха се три малки двуколесни карети, теглени не от коне, а от по един човек.
— Те още имат роби тук — отбеляза Старк.
— Мислех си, че нямат — отговори Кромуел, — но, изглежда, съм грешал.
— Колко ужасно — намеси се Емили. — Човешки същества да бъдат използвани като впрегатен добитък.
— Така е в робските държави — допълни Старк — и дори по-лошо.