Сто и осемдесет верни васали го последваха в отчаяна езда от малката му северна провинция. Те бяха убедени да го сторят от пророчеството на Генджи за сигурна победа. Доколкото Мукай знаеше, Генджи не бе правил подобно пророчество. Мукай просто излъга, и то излъга изключително добре. Любовта загадъчно го дари с красноречието, което му бе необходимо. Неговите васали, привикнали с непохватния, винаги скромен господар с вързан език, бяха изненадани дотам, че повярваха и се подчиниха.
Сега флагът с врабчета и стрели се развяваше над него като в сънищата му, а Мукай бе надскочил страха и надеждата, живота и смъртта, миналото и бъдещето. Той нанасяше удари по мъжете, които се изпречваха на пътя му радостно и пламенно.
— Генджи!
Крещеше името на любовта си, това бе декларация, боен вик, свещена мантра.
Полудели от страх заради летящите куршуми и тъпчещите конски копита, много от хората на Каваками се опитаха да намерят убежище в кръга на Генджи. Натискът на толкова много паникьосани мъже с мечове криеше риска да направи това, което планираната атака на Каваками не успя. Генджи и неговите придружители бяха на ръба да бъдат победени.
Да не би да беше стигнал толкова далеч само за да пристигне мигове по-късно? Мукай прокле слабите си познания по стратегия, които му попречиха да разбере къде Каваками ще устрои засадата; ако имаше по-добър военен мозък, той щеше да знае къде да отиде и щеше да е пристигнал преди дни. Той прокле също и лошото си чувство за ориентация, което го поведе по грешната пътека след другата по пътя му през планината; при по-добри познания за звездите, вятъра, сезонното движение на птиците, той нямаше да изгуби ценни часове да върви на изток вместо на запад; прокле петнайсетте години, които бе преживял в килиите за разпити, които нямаха прозорци; всеки човек, който прекарваше повече време навън, би познавал географията на района, а това би компенсирало провала на стратегическите способности или липсата на чувство за ориентация.
Не! Те не можеха да умрат разделени. Не и след като любовта и съдбата ги бяха сближили толкова. Той се откъсна от телохранителите си и се втурна напред във вихрената маса от хора и мечове.
— Генджи!
Раздавайки бясно удари наляво и надясно върху всяка глава, която виждаше, той си проправи път до позицията на Генджи. Огромното множество от оръжия на врага скоро порази коня му. Той едва почувства ударите на копието и посичането на меча, които разкъсваха тялото му. Трябваше да достигне Генджи. Продължаваше да проправя пътя си напред пеш.
— Господарю Мукай! Чакайте! — Васалите се бореха да го хванат.
— Генджи!
— Мукай!
Той прескочи стената от конски трупове откъм Генджи.
— Господарю мой. — Той се поклони. — Дойдох, както обещах.
— Внимавай! — Генджи използва меча си, за да парира удара, предназначен за гърба на Мукай. — Трябва да оставим настрани любезностите засега. Нека само да кажа, че съм много изненадан и много щастлив да те видя, Мукай.
— Господарю мой — промълви Мукай.
Така както любовта го бе дарила с красноречие, така сега му го отне.
— Господарю мой.
Това бе единственото, което можеше да каже.
Генджи бе пропит с кръв от главата до петите. Дали бе неговата собствена или на враговете му, или от разкъсаните останки на конете, Мукай не можеше да каже. Имаше ли значение? В този прокълнат и драгоценен момент заедно с Генджи, при възможността да се бие на негова страна в условията на абсурдно превъзходство на врага, всякакво чувство за това кой е той и кой е другият изчезна. Нямаше нито субект, нито обект, нито липса на субект и обект. Нямаше нито ход на времето, нито отсъствие на ход на времето. Какво бе в него и какво бе извън него? Не само че той не можеше да намери отговора, но и самият въпрос бе глупав.
— Господарю мой.
За няколко отчайващи момента изглеждаше, че настъпва краят. Хората на Каваками бяха твърде много, а на Генджи — прекалено малко. На мястото на всеки, когото убиваха, идваха трима нови. Тогава, точно когато кръг от мечове около тях започваше да се стеснява, друг залп от мускетен огън дойде откъм стените и цялата съпротива рухна. Изведнъж като по безмълвна команда хората на Каваками пуснаха оръжията си и се хвърлиха на земята.