Суровостта на войната и радостта на любовта. Те бяха наистина едно цяло, а не две отделни неща.
Хиде седеше изправен на седлото и яздеше към Йедо.
15
Ел Пасо
Думите могат да причиняват вреда. Тишината може да лекува. Да знаеш кога да говориш и кога да не говориш е мъдростта на умния.
Знанието може да е пречка. Невежеството — да освобождава. Да знаеш кога да знаеш и кога да не знаеш е мъдростта на пророците.
Без да бъде препятствано от думи, тишина, познание или невежество, острието реже гладко. Това е мъдростта на воините.
Джимбо огледа студоустойчивите зимни растения, за да се нахрани. Самият акт на гледането им, осъществен с благодарност и уважение, беше подхранващ организма. Старият абат Дзенген му бе разказвал за последователи на дзенбудизма, които стигнали толкова далеч, че повече не им се налагало да се хранят. Те живеели от въздуха, който дишали, от гледките, които виждали, от чистата медитация, която постигали. Тогава той не повярва. Сега не му изглеждаше толкова невероятно.
От време на време Джимбо спираше и си мислеше за Старк. Знаеше, че бившият му враг може евентуално да дойде. Не знаеше кога. Но не мислеше, че ще е след дълго време. Беше ли той в малката група самураи и чужденци, които минаха през манастира Мушиндо преди три седмици? Нямаше смисъл да разсъждава.
Две неща бяха сигурни. Старк ще дойде и ще се опита да го убие. Той не се притесняваше за собствения си живот. Това бе престанало да го тревожи отдавна. Или може би не толкова отдавна. Поне така изглеждаше. Онова, което го интересуваше, бе животът на Старк. Ако той убиеше Джимбо, мъката му нямаше да се стопи. Гладът за отмъщение го тласкаше от предишните убийства към следващото. Смъртта на Джимбо, причинена от него, само щеше да увеличи страданието му и товара му от лоша карма. Какво трябваше да се направи? Ако покажеше на Старк новия човек, в който се бе превърнал, човек с истински вътрешен мир, освободен от болката и страданието на омразата, дали и той щеше да види пътя? Джимбо щеше да застане пред него без страх и да поиска опрощение. Ако не го получеше, бе готов да умре.
Нямаше да се бие.
Нямаше да убива.
Никога повече нямаше да вдигне ръката си за насилие.
Леко движение на синапен лист привлече вниманието му. Той внимателно взе малкия бръмбар и го пусна на земята. Бръмбарът бързо побягна на шестте си крака, а двете му антени се движеха във всички посоки. Бръмбарът не го видя. Животът му, толкова енергичен, но и крехък, колкото и неговият, беше в други измерения. Поклони се почтително на съществото с човешки усещания и продължи да събира вечерята си.
Ниският храст зад него се раздвижи. Той позна леките, бързи движения. Беше Кими, малкото умно момиче от селото.
— О, Джимбо — каза Кими. — Толкова си безшумен, че не разбрах, че си тук. Едва не стъпих върху теб.
— Благодаря ти, че не го стори.
Кими се изкикоти.
— Толкова си смешен. Виждал ли си Горо? Отиде да те търси преди час. Страхувам се, че пак се е загубил.
Джимбо и Кими стояха спокойно. Те слушаха.
— Не го чувам да те вика — рече Кими. — Може би се лута в съседната долина.
— Моля те, намери го. Когато се загуби, той започва да се вълнува силно. А когато изпадне в това състояние, става невнимателен.
— И после се наранява — допълни Кими. — Ако го намеря преди вечерната ви медитация, ще го доведа да го видите.
— Би било добре.
— Довиждане, Джимбо. — Тя се поклони, сключила длани в „гашо“, будисткия жест за мир и уважение. Тя беше първото от селските деца, което имитираше Джимбо, а сега и останалите го правеха, след като се бяха научили от Кими, както обикновено.
— Довиждане, Кими — Джимбо отвърна на поклона и нейния гашо.
Джимбо стигна до портата на Мушиндо точно когато два галопиращи коня я приближаваха от запад. Той позна в първия ездач бившия монах Йоши. Вторият мъж, който бе паднал напред и едва се държеше на седлото, беше преподобният абат Сохаку.
И двамата мъже бяха лошо ранени. Сохаку — по-сериозно от Йоши.
— Помогни ми да го превържа — рече Йоши. — Бързо, иначе ще му изтече кръвта.
— Добре — отвърна Джимбо. — Ти се погрижи за себе си. Пронизан си, имаш порезна и огнестрелна рана.
— Това ли? — Йоши посочи раните си и се разсмя. — Повърхностни са.