Едрокалибрен куршум бе влязъл в гърдите на Сохаку отляво, бе преминал през белия дроб и бе отворил голяма дупка в гърба. Цяло чудо бе, че още бе жив.
— Е, Джимбо — заговори Сохаку, — какви мъдри думи ще кажеш за смъртта?
— Нищо конкретно. Всички умираме, нали?
Сохаку се изсмя кратко. Фонтан кръв плисна през устата му и спря смеха му. Успя да каже:
— С всеки изминал ден говориш все повече като абат Дзенген.
— Преподобни абате, трябва да легнете.
— Нямам време. Превържи ме. — Той се обърна към Йоши. — Отиди в оръжейницата. Намери ми друга броня.
— Да, преподобни абате.
Джимбо каза:
— Там, където отивате, няма да имате нужда от броня.
— Грешиш. Отивам да се бия. Ще имам нужда от броня, за да ме държи изправен, в противен случай никога няма да стигна там.
— Абат Сохаку, вие няма да се биете повече.
Сохаку се усмихна.
— Отказвам да бъда убит с куршум.
Джимбо превърза раната колкото можа по-добре с лапа от лечебни билки, после обви с копринен плат гърдите на Сохаку. Външното кървене бе спряно. Нищо не можеше да спре вътрешното кървене, освен смъртта.
Йоши помогна на Сохаку да облече новата броня, след което завърза здраво връзките й. Торсът му, слабините и бедрата сега бяха покрити с плочки от желязо, лакирано дърво и кожа. Той взе шлема, но отказа да сложи стоманената яка, която можеше да запази гърлото и врата му, и лакираната маска за лицето.
— Преподобни абате — обърна се към него Йоши, — рискувате да бъдете обезглавен.
— Според теб кой ни следи?
— Без съмнение господарят Шигеру — отговори Йоши.
— В най-добрия случай, дори вятърът и светлината да са от моя полза и всеки бог да ми се усмихва, бих ли могъл да го победя?
— При изброените условия, може би.
— А както съм ранен, какви са шансовете ми?
— Никакви, преподобни абате.
— Точно така. Затова предпочитам да му дам възможността да нанесе чисто удара си.
Джимбо се намеси:
— Независимо дали отидете, или останете, резултатът ще е смъртта. Затова останете и умрете в мир.
— В края на краищата всичките ми дългове се сведоха само до един. Онова, което дължа на владетеля Генджи, онова, което дължа на моите предци, онова, което дължа на себе си, е едно и също. Смърт в битката.
Сохаку сгъна крака си под ъгъла, който щеше да заеме, когато седнеше на седлото. Йоши го завърза в тази поза с кожени връзки. Той помогна на Сохаку да се качи на коня и го настани на седлото.
— Как стана така, че поведохте борба срещу господаря Генджи? — попита Джимбо.
— Предполагаемите му пророчества водят рода към унищожение. Мислех, че ще го спася, като го сваля от власт. Провалих се. Сега трябва да се извиня.
Джимбо не каза нищо.
Сохаку се усмихна.
— Мислиш, че ритуалното самоубийство е обичайната форма. Точно така. Този конкретен случай изисква битка. Много по-удовлетворително е да убиеш бунтовник, отколкото да го откриеш самоубил се. Искреността на моето извинение изисква да направя най-доброто, което ще се хареса на онези, на които искам да се извиня.
— Разбирам — отговори Джимбо, — въпреки че не съм съгласен. Ако трябва да умрете, тогава е по-добре да го направите, без да вдигате ръката си в насилие. Кармата ви няма да е толкова тежка.
— Грешиш, Джимбо. Моята карма изисква битката. — Сохаку се поклони. Усилието го накара да сгърчи лицето си от болка. — Припомни за мен на твоя Бог или на Буда, когато отидеш при него. Ако изобщо го има.
— Защо отиваш да медитираш в планината? — попита го Кими. — Мислех, че за това имаш зала за медитация.
— Джимбо — каза Горо и се усмихна щастливо.
— За известно време трябва да съм далеч от всеки и всичко — рече Джимбо.
— Дълго ли няма да те има?
— Джимбо, Джимбо, Джимбо.
— Не, не дълго.
— Ще те чакаме тук.
— Ще липсваш на родителите си.
Кими се разсмя.
— Моите родители имат единайсет деца, глупако.
— Тогава ще се видим, когато се върна — обеща Джимбо. Той се поклони, ръцете му бяха сключени в гашо. Кими направи същото.
— Джимбо, Джимбо, Джимбо — викаше Горо.
Планинската колиба, която Джимбо използваше за медитация в уединение, бе по-скоро предположение, отколкото истинска постройка. Беше направена от стари клони, сплетени хлабаво. Отгоре се виждаше повече небе, отколкото покрив, стените едва прикриваха гледката към околните дървета и изобщо не бяха сериозна преграда пред вятъра или лошото време. Колибата бе направена от стария абат Дзенген. Много приличаше на схематичните му рисунки на планини, животни и хора. Онова, което липсваше, описваше изображението много по-живо, отколкото това, което беше там.