— Джимбо!
Този път не бе Горо, а Кими. Ужасена, тя скочи на крака и се втурна към Джимбо. Другите деца я следваха. Горо продължаваше да държи ръка на устата си. Ала когато Старк се изправи, те спряха, отпуснаха се на колене и се поклониха почтително. В селото самураите на владетеля Генджи бяха казали, че Старк е равен на господар и трябва да бъде почитан. Те притиснаха челата си към земята, въпреки че се държаха едно за друго и плачеха.
Джимбо не виждаше нищо освен небето и не чувстваше нищо физически. Отначало си помисли, че се е отделил от физическото си тяло и че това е моментът преди съзнанието да се разтвори във вакуума. После видя Старк.
Старк стоеше над Круз. Изглеждаше сякаш бе прекарал целия си живот в гледане на Круз. Беше го открил. Беше го застрелял. Очите, които гледаха Старк, бяха ясни. На лицето не бе изписана болка.
Джимбо искаше да каже на Старк, че семейството му не е страдало, че той ги е застрелял, когато ги е намерил, и те са умрели веднага. Ето това искаше да му каже, но куршумът бе разкъсал сърцето и десния му бял дроб, не му бе останал глас. Така бе по-добре. Да говори лъжи бе всъщност проява на милост към самия него, отколкото към Старк. Старк не искаше от него думи, искаше отмъщение и го бе получил. Сега зависеше от Старк да намери онова, от което наистина имаше нужда. Джимбо пожела Божията милост за Матю Старк и състраданието на Буда, както и защитата и насоките на десетте хиляди богове. Би се усмихнал, но знаеше, че ще бъде разбрано погрешно, затова запази усмивката в сърцето си.
Старк насочи своя четирийсет и четвърти калибър в лявото око на Круз, а трийсет и втори калибър — в дясното, и стреля три пъти с четирийсет и четвърти калибър и четири пъти с трийсет и втори калибър. Щеше да стреля повече, ако в оръжията му бяха останали още куршуми. Но спусъкът попадна на използвани гилзи след третия и четвъртия куршум. Когато най-сетне спря да натиска спусъка на празните си пистолети, той погледна мъртвото тяло и кръвта, раздробените кости и кървавата маса, където трябваше да бъде лицето. Пъхна в колана си двата револвера и си тръгна.
Децата останаха с приведени към земята глави, докато Старк не се изгуби. После изтичаха при Джимбо, но се спряха на разстояние, когато видяха какво е останало от него.
Само Горо продължи да върви. Той се отпусна на колене край Джимбо и започна да крещи и да стене. Махаше безпомощно с ръце над тялото, сякаш се опитваше да прегърне това, което вече го нямаше.
Кими коленичи до Горо и го прегърна през рамо. С непоколебима решителност тя отпечата мислено спомена за Джимбо върху обезобразеното лице и го видя такъв, какъвто искаше да го запомни.
— Не плачи, Горо — започна да го успокоява тя, въпреки че все още плачеше. — Това вече не е Джимбо. Той отиде в Сухавати, Чистата земя, и когато ние стигнем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко в Сухавати ще бъде прекрасно.
Тя беше сигурна в това, защото така й бе казал Джимбо, а той винаги им казваше истината. Тя вярваше, но още не бе в Чистата земя, а бе на тази тъжна и ужасна земя, а тук всичко не беше прекрасно.
Джимбо бе мъртъв.
Двамата с Горо се прегърнаха и заплакаха.
Старк се качи на коня си. Чуваше риданията на плачещите деца зад стените на манастира. Чуваше ги, но не изпитваше нищо.
Нито по-добро.
Нито по-лошо.
Същото като преди, което бе нищо.
Пъхна петите си в стремената и конят тръгна.
А земята бе безформена и пуста; тъмнина покри лицето на бездната.
V
Новогодишният ден
Първото новолуние след зимното слънцестоене през 16-ата година на император Комей
16
„Спокоен жерав“
На смъртното си ложе господарят Якуо бе посетен от отец Виера. Отец Виера го попита за какво най-много съжалява в живота си.
Господарят Якуо се усмихна.
Упорит, каквито са обикновено християнските свещеници в това отношение, отец Виера попита дали има нещо, което е направил, и нещо, което не е направил.