Владетелят Якуо каза, че съжалението е еликсирът на поетите. Той е изживял живота си като груб, необразован воин и ще умре като такъв.
Отец Виера, като видя усмивката на устните на владетеля Якуо, попита дали съжалява, че е бил воин вместо поет.
Владетелят Якуо продължи да се усмихва, но не отговори.
Докато отец Виера задаваше въпросите си, владетелят Якуо влезе в Чистата земя.
— Мина цяла година — каза Емили. — Не мога да повярвам.
— Повече от година — отговори Генджи. — Вие пристигнахте на вашата Нова година, която е шест седмици преди нашата.
— А, да, така е, нали? — Емили се усмихна, смутена от собствената си небрежност. — Станало е, без да забележа.
— Коледната инсценировка за децата погълна голяма част от вниманието ти — отбеляза Хейко. — Затова не е чудно, че не си забелязала.
— Зефаная щеше да се радва да я види — обади се Старк. — Толкова млади обещаващи християни.
Седяха в голямата стая, която гледаше към вътрешния двор на „Спокоен жерав“. Дворецът бе възстановен толкова педантично точно, всяко дърво, храст и камъче в градината изглеждаха същите, както преди. Гледката се променяше леко само в североизточния ъгъл. Това се дължеше на камбанария, която завършваше с малък бял кръст. Архитектите на Генджи се бяха представили блестящо. Желанието на Емили за черква беше изпълнено, бе спазено и изискването да не се вижда от останалата част на Йедо. Кръстът се забелязваше от почти всяка вътрешна точка в двореца и от никъде извън него. Стратегическото разположение на стените и високите дървета с гъста листна маса постигаха тази цел.
Черквата не се използваше за обичайните церемонии и служби. Емили не бе свещеник. Тя беше прекалено срамежлива и не бе никак уверена, както би трябвало да е свещеникът, че нейната вяра е тази, която изповядва изключителната истина. В продължение на година тя бе видяла достатъчно милосърдие, съчувствие, самоотверженост, себеотдайност и всички други християнски ценности да бъдат притежавани от езичници и поради това вече се съмняваше, че изключителността е част от плановете на Бог. Загадката на благочестието е огромна, каза си тя сама на себе си и завърши с „амин“.
Вместо да проповядва, тя преподаваше в неделното училище на будните деца. Родителите им, нерядко последователи и на Буда, и на Божия път, очевидно не възразяваха на уроците от друга вяра. Как бе възможно някой дори да си помисли, че изповядването едновременно на три религии ще бъде една от многото невероятни загадки, с които Емили се бе сблъскала в Япония.
Разказваните от нея истории и притчи, преведени от Хейко, се посрещаха радушно от малките й слушатели, които нарастваха убедително по брой. Напоследък и някои от майките оставаха да слушат. Досега не бе идвал никой от мъжете. Генджи й бе предлагал той самият да я посети, но тя не можеше да разреши. Ако той дойдеше, неговите васали щяха да го последват от чувство за дълг заедно със своите съпруги, наложници и деца, само от задължение към Генджи, а не от глад за Божието слово, който да усещат в гърдите си.
Всички самураи бяха последователи на дзенбудизма, религия, в която не се проповядваше, нямаше и учение, което тя да може да изучи, всичко се свеждаше до сериозност, мрачност и тишина. Дали това изобщо бе религия? Веднъж тя помоли Генджи да й обясни, а той само се засмя.
Няма нищо за обяснение. Аз само се забавлявам с него. Много съм мързелив, за да го правя наистина.
Какво се прави ли?
Той седна в акробатска поза, наречена „лотос“, при която стъпалото на единия крак се поставяше на бедрото на другия крак и обратно, и затвори очи.
А сега какво правите? Струва ми се, че не правите нищо.
Оставям да ме напусне, обясни Генджи.
Да ви напусне? Какво да ви напусне?
Първо, телесното напрежение. Второ, мислите. Трето, всичко останало.
До каква степен?
Като типичен представител на Запада ти винаги мислиш за края, каза Генджи. Парите са краят. Ти седиш. Ти се оставяш да те напусне.
И след като си го оставил да те напусне, тогава какво?
Тогава се оставяш да те напусне оставянето да те напусне.
Не разбирам.
Генджи се усмихна и разпусна кръстосаните си крака, а после каза: Според стария Дзенген това е добро начало. Аз не съм подходящият пример. Никога не съм стигал по-далеч от освобождаване от телесното напрежение, а често не стигам дори дотам. Когато преподобният абат Токукен слезе от планината, ще обясни по-добре. Той беше най-добрият ученик на стария Дзенген. Но не бива да разчитаме на това. Той вече може да е постигнал такава яснота, че изобщо да не е в състояние да говори.