Понякога говориш такива глупави неща, каза тя. Колкото по-голяма е яснотата, толкова по-прецизно е обяснението и по-перфектно е предадено схващането. Ето защо Бог ни е дал дарбата да говорим.
Дзенген ми каза веднъж, че най-голямата яснота е пълната тишина. Всъщност това са думите, които изпратиха Токукен в планината. Той ги чу и на следващия ден замина.
Кога беше това?
Преди пет или шест години. Може би седем.
Емили се усмихна сама на себе си. Помисли си, че е възможно до края на живота си да остане в Япония и въпреки това да не я разбере. Тя погледна нагоре и видя Генджи да й се усмихва. Може в края на краищата не беше толкова важно да я разбере. Може би по-важно беше да има отношение.
— Добро утро, господарю. — Хиде се поклони на входа към стаята. Ханако, която се бе поклонила зад него, люлееше новороденото им.
— Избрахте ли му вече име? — поинтересува се Генджи.
— Да, господарю. Мислим да го наречем Ивао.
— Хубаво име — похвали ги Генджи. — „Стабилен като камъка.“ Може би ще е такъв, като баща си.
Хиде се поклони, беше притеснен от комплимента.
— Баща му е тъп като камъка. Надявам се той да е по-умен.
— Може ли да го подържа? — попита Хейко.
— Моля — отговори Ханако.
Тя се движеше с такава грация, че липсата на лявата й ръка изобщо не привличаше внимание. Във всичките й движения се усещаше необичайна плавност. Тя по-скоро, помисли си Хейко, е придобила, отколкото се е лишила от женственост.
Хейко възкликна:
— Какво красиво момченце. Сигурно в бъдеще ще разбие много сърца.
— О, не — възпротиви се Ханако. — Няма да го допусна. Щом се влюби веднъж, ще бъде верен от началото до края. Няма да разбие дори едно сърце.
— Хиде, повикай в нашия род историк — поръча Генджи. — Твоят син очевидно ще бъде първият и последният в това отношение.
— Можете да ми се присмивате — рече Ханако също през смях, — но не виждам нищо лошо в едно обикновено, праволинейно сърце.
— Това е така, защото имаш късмет — отбеляза Хейко — да спечелиш обичта на същото такова сърце.
— За мен не могат да се кажат такива неща — скромно рече Хиде. — Моите склонности и обичаи са по-скоро мързелът, неискреността и разточителността. Ако поведението ми е по-добро от това, то е защото вече нямам свободата да бъда по-лош.
— Това лесно може да се оправи — предложи Генджи. — Кажи една дума и аз веднага ще разтрогна този най-неподходящ брак.
Хиде и Ханако се погледнаха с много топлота.
Хиде каза:
— Опасявам се, че е много късно. Привикнах твърде с моето пленничество.
Старк се обърна към Емили:
— Мога ли сега да ти пожелая честит рожден ден, Емили, тъй като тогава няма да съм тук.
— Благодаря ти, Матю. — Емили се изненада, когато си спомни. — Благодаря ти много. Времето минава толкова бързо, че не след дълго ще стана стара мома. — Тя го изрече много очарователно, но не за да предизвика комплимент или отричане, а като нещо, което действително очакваше. Колкото по-хубава е жената, толкова повече губи тя със смяната на всеки сезон. Тук, в Япония, тя поне нямаше никаква красота и поради това нямаше и нищо, за чието наличие или загуба да тъжи.
Хейко учтиво я опроверга:
— Има много време, преди да станеш стара мома. Осемнайсет години се смятат за начало на женствеността, времето на първото истинско разцъфтяване.
Генджи се намеси:
— Ние имаме следната поговорка: „Дори евтиният чай има хубав вкус при първото варене. Дори дъщерята на вещицата е красива на осемнайсет години.“
Емили се разсмя:
— Е, господарю Генджи, не знам защо, но не се успокоявам от това.
— Наистина, господарю мой — рече Хейко, — това ли е най-добрият ви комплимент?
— Като че ли думите ми не бяха най-подходящите за случая, а?
Междувременно Хейко забеляза, че когато Емили погледнеше Генджи, очите й се смееха, кожата й почервеняваше и тя не чувстваше никаква обида, каквото и да й кажеше.
— Може ли? — попита Ханако.
— Разбира се — Хейко й върна сина й.
— Колко далеч ще пътувате? — поинтересува се Ханако.