17
Чужденците
Боговете и Будите, предците и призраците, демоните и ангелите, никой от тях не може да изживее вашия живот или вашата смърт. Нито пророчеството, нито способността да се надниква в умовете на другите ще ви покажат пътя, който е само ваш.
Това успях да науча аз.
Другото оставям да откриете вие.
Емили стоеше с Генджи на прозореца, който гледаше към залива Йедо. „Витлеемска звезда“ все още се виждаше едва-едва на хоризонта.
— Ще ви липсва много — каза му Емили.
— Знам, че тя ще намери щастието си там, където отива — отговори Генджи, — затова съм щастлив за нея.
Трийсетте мъже на Генджи бяха облечени в черно, анонимни като нинджи. Той различи Хиде и Таро, защото ги познаваше много добре, както и неколцина от другите по конете им. Зад шала, който прикриваше собствената му самоличност, той направи гримаса. Какво говореше това за водач, който познаваше по-добре конете, отколкото хората? Може би ако водачът е кавалерист, това говореше хубаво, а не лошо. Може би.
— Има един лесен начин да се излезе от селото — каза той. — Не заставайте срещу него. Оставете селяните да дойдат при вас. Внимавайте за всеки, който се опитва да премине през заобикалящите хълмове. Четирийсет и един мъже и момчета и шейсет и осем жени и момичета. Всеки един трябва да се вземе предвид. Разбрахте ли ме?
— Да, господарю. — Мъжете се поклониха. Никой не попита защо са маскирани. Никой не попита на висок глас защо господарят им проявява подобен интерес към едно жалко селце на ета в провинция Хино. Никой не попита защо той самият трябва да води атаката. Разбраха единствено това, което им бе необходимо да разберат — че ще влязат в селото и ще убият всички, един по един. Затова отговориха: Да, господарю, и се поклониха.
— Тогава нека тръгваме.
С извадени мечове Хиде и още петнайсет мъже нахлуха в селото. Конете, чиито копита чаткаха под тях, събудиха всички, които не бяха станали по изгрев-слънце. Някои вече бяха навън и изпълняваха първите задачи за деня. Те бяха съсечени моментално, много други намериха смъртта си в момента, когато прекрачваха прага на жилищата си. Когато стигнаха другия край на селото, Хиде и хората му слязоха от конете и се върнаха в центъра, като убиваха всеки срещнат по пътя. Останалите самураи влязоха или отстрани, или обикаляха покрайнините, за да хванат онези, които се опитваха да избягат.
Генджи не се колебаеше. Убиваше редом със своите хора. Убиваше както мъже, които се опитваха да се бият със земеделски сечива, така и онези, които бягаха. Влизаше в колиба след колиба и убиваше децата в леглата им, майките, които прикриваха бебетата си и самите бебета. Огледа лицата на умрелите и не видя никой от тези, които търсеше.
Може би Каваками го бе излъгал. Генджи изпитваше болка, че толкова много хора трябваше да умрат заради това, но знаеше, че болката щеше да е по-голяма, ако Каваками беше казал истината. Надеждата за по-малко болка започна да мъждука в него, когато влизаше в последната колиба, близо до центъра на селото.
Хиде вече бе влязъл вътре. Той гледаше как жената се е свила на кълбо от страх и е притиснала дъщеря си към себе си. Между тях имаше дете, което гукаше невинно доволно. Млад мъж стоеше пред тях, за да ги защити, с уред за вършеене в ръце. Един по-възрастен мъж, бащата в домакинството, лежеше мъртъв в краката им.
— Господарю — Хиде местеше ужасен поглед от жените към Генджи и обратно.
Генджи не можеше да се насили да я погледне директно. Очите на Хиде му говореха какво ще види. Разгледа падналия мъж. Дали нещо в устните на възрастния мъж му напомняше за изражението на Хейко, когато бе изпълнен с решителност? Стори му се, че е така.
Чу някой да влиза зад него и отмести поглед.
Таро каза:
— Господарю. — Същият тон на шок и изумление както при Хиде усети и в неговия глас.
Генджи вече не можеше да избегне гледката. Насили се да погледне и видя собственото си проклятие.
От старата жена, през годините и усилния труд в живота на отрепките, надничаше размазано, но несъмнено отражение на лицето на Хейко. Младата жена, притиснала се към нея, сигурно бе дъщеря й. Грубоватата й хубост, разцъфтялата й младост напомняха за по-голямата, по-изтънчена красота, която Генджи така добре познаваше. Смелият млад мъж, който държеше уред за вършеене, трябва да бе съпругът й, а бебето — тяхното дете. Майката на Хейко, сестра й, племенничето й и зетят й. На земята лежеше баща й. Някъде в другата част на касапницата той знаеше, че ще намери братята й.