— Господарю — отново рече Таро.
Генджи нареди:
— Нека никой друг не влиза в тази колиба.
— Да, господарю — отговори Таро.
Генджи чу, че той излиза.
— Можеш да го последваш — обърна се Генджи към Хиде.
— Няма да ви оставя сам — отказа той.
— Излизай — заповяда Генджи. Не искаше да има свидетели на престъплението си. Нека това бъде вечен срам само за него.
— Няма, господарю мой — не се съгласи Хиде и с внезапно движение в следващия момент съсече младежа. Преди Генджи да може да реагира, следващите бързи удари на острието на Хиде паднаха върху двете жени, после, след мигновено колебание, той разряза гърлото на бебето.
— Таро — повика го Хиде.
Таро влезе вътре.
— Да?
— Отведи господаря Генджи при коня му и с езда стигнете до сборния ни пункт. Ще завърша задачата с останалите хора.
Таро се поклони.
— Така и ще сторя.
Генджи се препъна, излизайки на утринната светлина. Изобщо не знаеше какво прави, нито къде отива.
— Господарю мой? — Таро се опита да го отведе до коня му.
— Не — Генджи стоеше и наблюдаваше, докато Хиде търсеше сред труповете и разглеждаше внимателно лицата им. Той посочи телата на двама от мъжете. Генджи се досети, че това трябва да са братята на Хейко. Те бяха вкарани в колибата, която Генджи току-що бе напуснал, и колибата бе подпалена. Едва когато всички трупове бяха преброени и те заедно с цялото село бяха подпалени, чак тогава те се качиха на конете и препуснаха.
Беше ли вината на Генджи по-малка, защото Хиде му бе попречил да извърши сам убийствата? Не. Мечът бе на Хиде, а намерението — на Генджи. И какво бе постигнал? Живото доказателство бе унищожено. Това обаче не гарантираше, че тайната на Хейко ще остане скрита. Възможно е да я знаят други, в други села. Някои оцелели близки на Каваками е възможно да са подочули нещо, докато са пили саке с него и са наблюдавали луната. Унищожаването на семейството беше необходима мярка, но дори да убиеше половината нация, пак нямаше да е убил достатъчно хора, за да скрие завинаги истината. Единственото място, където Хейко със сигурност щеше да е в безопасност, беше извън Япония. Истината нямаше да я последва толкова далече, а ако това се случеше, нямаше да има никакво значение.
В Америка малцина знаеха за съществуването на Япония, още по-малко на ета.
Генджи не отричаше, че Хейко му липсва. Дали Емили искаше той да го отрече? Тя не можеше да разтълкува изражението му. На устните му бе изписана усмивка, разбира се, леката усмивка, която присъстваше неизменно. Четеше ли се тъга в очите му? Би трябвало да има.
Почувства кратка внезапна болка в сърцето, която се надяваше да не е ревност. Какво чувстваше в действителност? Хейко беше най-добрата й приятелка в Япония, и то истинска приятелка. Щеше много да липсва на Емили, въпреки че постоянното й присъствие щеше да усложни и без това оплетените й чувства. Любовта бе достатъчно трудна, когато беше обикновена и без трудности, както при Хиде и Ханако. Колко по-трудно ставаше, когато две жени бяха влюбени в един и същ мъж, а тези две жени бяха близки приятелки. Не че помежду им е имало някаква конкуренция или от страна и на Хейко, и на Генджи е имало дори намек, че чувствата й са разкрити. Емили не занимаваше мислите им. Тя беше чужденка, гротескна, грозна фигура, която беше трудно дори да гледаш. Тя нямаше да бъде обичана никога. Но беше свободна да отдаде сърцето си дори никой друг да не разбере. Това беше достатъчно. Така ли? Или тя искаше отново да я смятат за красива, както в Америка? Понякога си мислеше, че иска въпреки болката, която това неизбежно щеше да й причини, ако Генджи също я възприемеше като красива.
— Как можете да бъдете сигурен? — попита го Емили. — Щастието не е задължително съдба за всеки.
— Просто интуиция.
— Интуиция. Не твърдите, че сте имали видение за нейното щастие, надявам се.
— Не. Аз няма да имам повече видения, не и такива, каквито ти имаш предвид.
— Наистина ли приемате това? — въпросът на Емили бе сериозен. Ако той можеше да се откаже от всички претенции за пророчество, щеше да бъде много по-близо до спасението.
— Е — отговори Генджи, — остава само още едно. Ще го позволиш ли?