Генджи погледна откритото й лице и честното й простодушно изражение и въздъхна. За него беше изключително трудно да я лъже.
— Някакви невежи васали на враждебен господар са си позволили известни коментари. Стигнало се е до малко спречкване. Някои от моите хора са ранени, но не сериозно според Таро.
— А васалите на другия господар?
— Този следобед са по-малко, отколкото са били сутринта.
— О, не — Емили закри лицето си с ръце. — Все едно, че съм ги убила със своите ръце.
Генджи се бе разположил на стола до нея. Той седеше изправен на края, както се бе научил, вместо да се отпусне, както правеше преди. Вътрешните му органи се чувстваха много по-добре, когато стояха на мястото си, вместо да се притискат неестествено един в друг. Той постави леко ръцете си на раменете й.
— Поемаш твърде много неща върху плещите си, Емили.
Щом почувства докосването му, тя се разплака.
— Така ли? Ако не бях тук, никой нямаше да каже нищо за мен и никой от вашите хора нямаше да бъде принуден да прави каквото и да било. Как мога да си мисля, че не съм виновна?
— Ако те нямаше тук, щяхме да намерим други причини, за да се убиваме. Винаги го правим.
— Не. Не можете да ме успокоите с подобни елементарни лъжи. — С огромно усилие на волята тя престана да плаче, въпреки че продължаваше да трепери. Погледна го и му каза това, което смяташе за редно, но което не би искала да изрече никога. — Не бива да оставам близо до вас.
Генджи също я погледна замислено. Накрая кимна и отговори:
— Права си. Чудя се защо съм бил сляп толкова дълго време. Решението е толкова очевидно, толкова ясно. За да се спасим от по-нататъшно насилие, ти трябва да си тръгнеш веднага. Не само от двореца, не само от Йедо, но и от Япония изобщо. Ако бях проумял тази истина по-скоро, можеше да се качиш на борда на „Звездата“ тази сутрин с Хейко и Матю. Няма значение, ще се разпоредя незабавно да те качат на следващия параход. Ще стигнеш Хонолулу преди тях и ще се присъединиш към Хейко и Матю за останалата част от пътуването до Сан Франциско. Щом ти си отидеш, ние най-сетне ще заживеем в мир.
Той стана и отиде бързо до вратата. Когато стигна там, спря и се обърна. Тя го гледаше изумена. Генджи се разсмя.
— Виждаш ли глупостта на разсъжденията си? Ние сме се убивали взаимно в продължение на хиляда години, преди ти да пристигнеш. Защото някой си стъпил върху сянката на друг. Защото предната вечер гейшата сервирала на другия, преди да сервира на този. Защото прародителят на единия предал прародителя на другия преди десет поколения. Ако не беше цветът на очите ти, заради който да се избиваме, повярвай ми, нямаха да ни липсват причини.
Ефектът върху Емили не бе този, който Генджи очакваше. Тя примигна безмълвно на няколко пъти, после се разрида толкова жално, че предишната й скръб вече изглеждаше нищожна.
— Емили — Генджи седна до нея. Той хвана брадичката й с ръка и се опита да я успокои, като повдигна лицето й. Тя се обърна настрани и продължи да плаче. — Ако съм казал нещо нередно, прости ми, само исках да ти покажа чрез преувеличение, че отсъствието ти не е решение.
Ридаейки, тя успя да каже:
— Бях много щастлива тук.
— Не ми изглеждаш щастлива.
— Господарю — на прага коленичи Ханако.
— А, Ханако, моля те, влез. Съвсем се обърках.
Щом чу името на Ханако, Емили се обърна. Тя изтича при нея и я прегърна, без да спира да плаче. Генджи направи движение да се приближи към тях, но Ханако поклати глава.
— Ще се погрижа за нея — обеща тя и отведе плачещата жена със себе си.
Генджи остана на мястото си, сам и удивен. Това не беше трудно да се разбере. Но беше невъзможно. Той се отпусна на стола си, после се изправи, отиде до прозореца, забеляза, че не вижда нищо, и седна на възглавницата на пода. Може би във вакуума на медитацията нещата щяха да му се прояснят. Той обаче не можеше да излезе от вихрушката от мисли, които го вълнуваха. Не успяваше да освободи дори напрежението от мускулите си. След като липсваше дори най-елементарен телесен контрол, как можеше да се надява на контрол върху ума си? Не можеше, продължаваше да стои и не знаеше как да постъпи.
Когато Хейко за пръв път му спомена за възможността толкова нелепа в онзи момент — Емили да бъде майка на детето му, очевидно непреодолимата пречка бяха собствените му чувства или по-точно липсата им. Не беше необходимо мъжът да обича жената, за да има дете от нея. Изискваше се обаче сексуално привличане, а то липсваше.