Кромуел каза:
— Емили, според мен господарят Генджи ти предлага да използваш паланкина му.
— Как бих могла да приема, Зефаная? Несъмнено е четири пъти по-грешно да бъдеш носен във въздуха от четирима роби, отколкото да бъдеш теглен от един.
Кромуел отново погледна носачите.
— Съмнявам се, че те са роби. Всеки мъж носи меч в пояса си. Никой не би позволил на въоръжен роб да бъде толкова близо до господаря си.
Емили си даде сметка, че Зефаная е прав. Мъжете бяха въоръжени и се държаха гордо като самураи. Вероятно беше голяма чест да служиш като носач на господаря. Тя забеляза, че мъжете също я гледаха, изпълнени с ужас. Въпреки че се държеше предпазливо, тя усети радост да обзема сърцето й.
— Освен това, Зефаная, няма да се чувствам удобно да ме носят, а ти да вървиш пеш. Това ще е непристойно и неприсъщо на жена.
Генджи се усмихна.
— Очевидно и паланкините предизвикват религиозен проблем.
— Да, господарю — съгласи се Сайки, но вниманието му бе насочено изцяло към неговите хора. — Контролирайте се! Мислите ви са изписани на лицето ви.
Емили разбра, че онзи със свирепия вид говори за нея, защото всички самураи си придадоха вежливо изражение и избягваха да гледат към нея.
— Не мога да споря с теб, Емили. Но при дадените обстоятелства може би е най-добре да се съгласиш с Божията воля. Трябва да се приспособяваме колкото е възможно, доколкото ни позволява моралът, към обичаите в тази страна.
— Както желаеш, Зефаная. — Емили направи реверанс на владетеля Генджи и покорно пристъпи в паланкина, където незабавно попадна в затруднено положение. Входът бе много малък. Трябваше да направи поредица движения, които не бяха присъщи на една дама, ако искаше да влезе в него. А след като се напъхаше в плътната кутия, дебело подплатеното й палто и обемната риза и пола щяха да изпълнят цялото пространство, незаето от тялото й. Почти нямаше да има въздух за дишане.
Зефаная предложи:
— Нека взема палтото ти, Емили. Паланкинът ще те пази от студа.
Емили притисна палтото си собственически към гърдите си.
— Предпочитам да съм с него, благодаря. — То беше още един защитен слой между тялото й и света. Колкото повече слоеве, толкова по-добре.
— Тя не знае как да се качи — отбеляза Сайки. — Интелигентността й съответства на външния й вид.
— И как да разбере? — попита Генджи. — Никога преди не го е правила.
Той се поклони вежливо и отиде при паланкина. Свали мечовете и ги сложи настрани. После се сви и когато влезе, се обърна, така че след като завърши движението, беше седнал. За да излезе, извади навън краката си, след това и тялото си. Направи всяко движение преднамерено бавно, за да може Емили да види всичко добре. Когато се изправи, спокойно пъхна мечовете в пояса си. След като завърши демонстрацията, той се поклони отново и подкани с жест Емили да се качи в паланкина.
— Благодаря ви, господарю Генджи. — Емили наистина изпитваше благодарност. Беше й спестил възможността да изнесе позорен спектакъл. Последва примера му и се качи в паланкина безпрепятствено.
— Ще можете ли да носите толкова огромно същество? — обърна се един самурай към носачите.
— Хиде! — извика Сайки. — Ще работиш един месец в конюшнята. Има ли други злостни шегобийци? — Повече забележки не бяха направени. Носачите вдигнаха паланкина без видимо усилие. Групата напусна пристанището и навлезе по улиците на Йедо.
Сан Франциско бе най-големият град, който Старк бе виждал. В тамошната мисия беше чувал фантастични истории за Япония от мъже, които казваха, че са пътували дотам на борда на фрегати, търговски съдове и китобойни кораби. Те му бяха разказвали за странни обичаи, странни гледки и дори странна храна. Най-голямата фантасмагория, която беше чул, бе, че населението наброява милиони, дори само в един град — в столицата на шогуната Йедо. Старк бе слушал, без да вярва на очите си. В крайна сметка информаторите му бяха пияници, скитници, бегълци. В мисията на „Правдивото слово“ не идваха други. Ала дори и най-налудничавите твърдения, които бе чул, не го бяха подготвили за шока от действителната многолюдност на тълпата на Йедо.
Навсякъде имаше хора. На улиците, в магазините, по прозорците на апартаментите на горните етажи. Въпреки че часът бе ранен, тълпата бе такава, че придвижването изглеждаше невъзможно. Животът изпълваше очите и ушите му.