Той я попита:
— Какво ме съветваш?
— Не бих си позволила да ви давам съвети, господарю мой.
— Разбира се, че не. Жените никога не са допускали да ме съветват.
Ханако върна усмивката на Генджи и се поклони.
— Тя е много чувствителна, когато става дума за превода. Надявам се, че ще можете да оцените усилията й, дори да не са перфектни.
— Сигурен съм, че усилията й заслужават висока оценка.
— Преводът е трудно изкуство — рече Ханако. — Нямах представа колко е трудно, докато не започнах да помагам на Хейко в неделното училище на госпожа Емили. Нашият и нейният език са много трудни. Не просто думите, но и самите мисли.
— Всяко истинско общуване дори между двама души, които говорят един и същи език, изисква превод — отбеляза Генджи. — В края на краищата нашите сърца трябва да чуят онова, което не може да се изговори.
— Променям датите в съответствие със западния календар — обясни му Емили. Очите й бяха подути и червени, но усмивката се бе върнала на лицето й, а обичайният ентусиазъм — в гласа й. — „Седмата година на император Го-тоба“ не говори на английския читател нищо като хронология. Ако вместо това кажем 1291 година, тогава читателят ще знае кога се е случило събитието — по времето, когато последното Кралство на кръстоносците в Свещената земя40 е завладяно от сарацините. Мислите ли, че така ще е добре?
— Да, струва ми се добре.
— Има толкова много материал — отбеляза Емили. — Надявам се, че не отнемам много от времето ви, като ви карам да правите суровия превод от японски.
— Правя го с голямо удоволствие. — Генджи седна до нея. Когато накрая го погледна, той се усмихна. Тя се обърна срамежливо с лека усмивка и веднага се върна към страниците на бюрото пред себе си. Силно желаеше да я прегърне, но не го направи.
— Едно нещо, в което не съм сигурна, е заглавието.
— Емили.
— Да.
— Много съжалявам, че те разстроих.
— О, не. — Тя постави ръката си утешително върху неговата. — Виновна е моята свръхчувствителност. Какво толкова си казал? Само истината.
— Понякога се шегувам, когато не трябва. Не бива да се надсмивам над всичко.
— Не — потвърди Емили и погледна надолу, — не над всичко. — Тя започна да изтегля ръката си от неговата, но той я задържа.
— Ние сме приятели — каза Генджи. — Имаме неразбирателства, както всички. Но никога няма да допуснем те да застанат между нас. Договорихме ли се?
Тя отново погледна към ръцете им, преди да го погледне в очите.
— Договорихме се.
— Е, сега нека видя какво си направила.
Тя сложи листовете хартия пред него.
— Засега оставих заглавието на японски. По-късно, ако решим, ще го заместя със заглавие на английски.
— Да — съгласи се Генджи. Той знаеше, че когато преводът накрая бъде завършен, след много години, заглавието наистина ще бъде на английски, тъй като „английски“ ще е последната дума, която ще каже приживе.
Мечът потъва дълбоко в гърдите на Генджи и всичко става бяло. Когато отваря очите си, вижда над себе си разтревожени лица.
Госпожа Шидзука се появява и без да се притеснява от кръвта, го взема в прегръдката си и го притиска към гърдите си. По лицето й се стичат сълзи, които падат на неговото лице. За няколко момента пулсът на сърцата им се слива.
— Ти ще бъдеш винаги моят Блестящ принц — казва тя. Тя му се усмихва през сълзи. — Завърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име, или да преведем заглавието и на английски. Какво мислиш?
Генджи вижда, че красотата й не е напълно японска. Очите й са лешникови, а не черни, а косата й е светлокестенява. Чертите й обаче са по-изострени и по-драматични от обичайното, повече чуждестранни, отколкото японски. Но не изцяло. Въпреки че прилича повече на майка си, отколкото на баща си, той сякаш също наднича от лицето й, особено с леката усмивка, която винаги е на устните й.
— Английски — промълвява Генджи.
— Добре тогава, английски — казва госпожа Шидзука. — Това ще бъде поредният скандал. „Пак Генджи, ще кажат хората, с тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но усмивката й е неизменна. — Толкова ще се гордее с нас.