Той я бе излъгал, а тя още не знаеше защо.
Беше я излъгал и ето че тя пътуваше към страна, в която Емили бе считана за красива. На подобно място едно бе сигурно, ако изобщо имаше нещо сигурно. Хейко ще бъде смятана за отвратителна и отблъскваща. Приписваната й приказна красота нямаше да й послужи за нищо. Хората щяха да се извръщат от нея отвратени. Тя ще бъде презряна, осмивана, третирана с жестокост и неуважение.
Не беше необходимо да чака времето да съсипе красотата й. На двайсет години тя я бе изоставила в страната, която вече не се виждаше отвъд хоризонта.
Ала тя нямаше да плаче.
Нямаше да се страхува, да се отчайва или да рухва.
Тя бе нинджа в края на краищата, и то от достойното потекло на Кума Мечката, нейния чичо, най-великия нинджа през последните сто години. Ако някога бе имала причина да се съмнява в себе си, трябваше само да почувства как кръвта тече във вените й, за да усети отново увереност. Не, тя не беше някаква си ревлива гейша, изоставена от любовника си. Тя беше изпратена на мисия от господаря си, Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока, красив лъжец, който със сигурност един ден щеше да бъде шогун на Япония.
Нямаше да се поддаде на самосъжалението.
Отиде да потърси Старк. Имаха да обсъдят много неща. Първо, трябваше да гарантират сигурността на златото. Макар че едва ли щеше да бъде откраднато, докато бяха на борда на мисионерския търговски кораб, те не можеха да си позволят да се отпускат.
Старк стоеше на кърмата. Беше много спокоен. Когато Хейко се приближи, раменете му започнаха да се тресат и той падна на колене на палубата, виеше с безумното стенание на животно, което е било пронизано, но не убито.
Хейко коленичи до него. Щеше ли да я удари, ако се протегнеше да го докосне? А ако го направеше, как щеше да постъпи тя? Не, нямаше да се отдава на предчувствия. Отиваше в непозната страна, а единственият път пред нея бе пълен с неизвестност. Щеше да стъпи на него всеки момент.
Хейко свали корсажа под външното и под вътрешното кимоно, който представляваше обикновен бял шал от най-фина коприна, неароматизиран, но напоен с аромата на собственото й тяло, и се протегна да изтрие сълзите на Старк.
Старк не се възпротиви. Когато коприната докосна лицето му и попи сълзите му, той изплака за последен път, докосна ръката на Хейко толкова нежно, че тя едва усети, и каза:
— Благодаря ти.
Хейко се поклони и започна да дава учтив отговор. От устата й обаче не излезе нито една дума. Вместо това, както гледаше гладкото му, искрено лице на чужденец, топли сълзи бликнаха от собствените й очи, въпреки че на устните й бе изписана уверена усмивка.
Сега Старк се протегна към нея. В ръката му падна първата капка, която бе напуснала бузата й.
Блестеше в дланта му като малък диамант.
И „Витлеемска звезда“ плава, а Старк казва: Благодаря ти, а коприненият шал на Хейко попива сълзите му, докато нейните се ронят през усмивка, а „Витлеемска звезда“ плава ли, плава.
VI
„Облак врабчета“
Судзуме-но-кумо
Превод от японски език Емили Гибсън
В консултация с Генджи Окумичи, даймио на Акаока
В годината на нашия Бог Исус Христос 1861
В края на лятото на 1291 година моят дядо, баща ми и по-големите ми братя бяха убити в битката при нос Мурото заедно с повечето от нашите доблестни воини. Така аз, Хиронобу, станах господар на Акаока на шест години и единайсет дни.
Когато победоносната армия на узурпаторите Ходжо се приближи, майка ми, госпожа Кийоми, ми помогна да се подготвя за ритуално самоубийство. То трябваше да стане на брега на потока, който бе пълноводен само сезонно и минаваше край нашия замък. Облякох се целият в бяло. Небето бе ясно и синьо.
Моят телохранител Го стоеше до мен с вдигнат меч. Той щеше да ме обезглави веднага след като аз забиех ножа в корема си. Точно когато се готвех да го направя, от сухото корито на потока започнаха да се издигат врабчета — стотици и стотици врабчета. Те летяха над мен толкова нагъсто, че хвърлиха сянка като облак.
Десетгодишното конярче Шиничи, който най-често ми беше другар в игрите, изкрещя:
— Спрете! Това е безпрецедентно предзнаменование! Господарят Хиронобу не бива да умре!