— Добро утро, Емили — отвърна той. Когато я погледна, се стараеше да изглежда строг и безучастен. Емили Гибсън, верен последовател от паството му, негова ученичка и годеница. Опита се да не мисли колко свежо е тялото й под дрехата, как се надига пищната й гръд, колко мамеща е извивката на бедрата й, колко дълги и безупречно оформени са краката й, как проблясват глезените й, когато полата й се развяваше в движение. Опита се да не си представя онова, което още не бе видял. Гърдите й, освободени от дрехата и отпуснати, напращели, формата и цвета на зърната й. Коремът й, който криеше плодната утроба, готова да поеме неговото напиращо семе. Хълмът, под който ставаше размножаването, толкова свещен за заповедите на Нашия господар Бог, толкова осквернен от дяволските чувствени съблазни, миризма и вкус. О, изкушенията и измамите на плътта, неистовият глад на плътта, бушуващите пламъци на безумието, което плътта подпалваше с възпламеняваща похот. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.1 Той не си даде сметка, че говори на висок глас, докато не чу Емили да му отговаря.
— Амин.
Преподобният Кромуел почувства, че светът се отдалечава с шеметна скорост от него и отнася със себе си Божията милост и спасението, обещани от Исус Христос, единствения роден син на Бог. Трябваше да отблъсне всички мисли за плътта. Отново погледна отвъд водата към Йедо.
— Най-голямото ни предизвикателство. Безбройните грехове на ума и тялото. Безбожниците, които нямат чет и брой.
На лицето й грейна онази нейна лека, замечтана усмивка.
— Сигурна съм, че ти ще се справиш със задачата, Зефаная. Ти си истински Божи човек.
Вълна срам заля преподобния Кромуел. Какво би си помислило това невинно и доверчиво дете, ако знаеше какъв скверен глад го измъчва всеки миг в нейно присъствие?
— Нека се молим за езичниците — и коленичи на палубата. Емили покорно коленичи до него. Прекалено близо, прекалено близо. Той усещаше топлината на тялото й и въпреки всички усилия, които положи, за да не забелязва, ноздрите му се изпълниха с естествения парфюм на нейната сексуалност.
— „Князете му посред него са рикащи лъвове — поде преподобният Кромуел, — съдиите му — вечерни вълци, които не оставят до сутринта нито една кост. Пророците му са човеци лекомислени, вероломни; свещениците му оскверняват светинята, тъпчат закона. Господ е праведен посред него, не върши неправда, всяка сутрин явява Своя съд неизменно; но беззаконникът не знае срам.“ — Черпейки увереност от познатите стихове на Правдивото слово, гласът му укрепваше и ставаше все по-силен и в собствените му уши вече звучеше като гласа на самия Господ. — „И тъй, чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна за опустошение; защото е определено от Мене да събера народи, да свикам царства, за да излея върху тях Моето негодувание, всичката ярост на Моя гняв; защото от огъня на яростта Ми ще бъде погълната цялата земя.“2 — Той направи пауза, за да си поеме въздух. — Амин! — изкрещя той.
— Амин — повтори Емили с нежния си глас, сякаш напяваше люлчина песен.
Във високата кула за наблюдение на морето в замъка Йедо холандски астрономически телескоп с големината на главен топ на английски военен кораб бе монтиран на върха на сложен френски триножник с възможности за най-сложни движения. Телескопът бе подарък от холандското правителство за първия шогун Токугава — Иеясу, преди около двеста и петдесет години. Наполеон Бонапарт изпрати триножника на единайсетия шогун от династията — Йенари, по случай коронацията му като император на Франция. Така наречената империя просъществува едва десет години.
Когато часът на дракона отстъпи пред часа на змията, Каваками Еичи гледаше през огромния телескоп. Той бе насочен не към Космоса, а към дворците на великите владетели в района Цукиджи на по-малко от миля. Умът му обаче беше другаде. Размишлявайки върху историята на самия телескоп, той стигна до извода, че сегашният шогун — Йемочи, вероятно ще е последният Токугава, удостоен с тази висока чест. Въпросът, разбира се, беше кой ще е следващият? Като ръководител на тайната полиция на шогуна задължение на Каваками беше да защитава режима. Като предан поданик на императора, сега вече лишен от власт, но надарен с неприкосновените пълномощия на боговете, негово задължение бе да пази страната. В по-добри времена тези две задължения бяха неразделни. Сега това не бе необходимо. Лоялността бе най-основната от самурайските ценности. Без лоялност нямаше нищо. За Каваками, който разглеждаше лоялността от всеки възможен ъгъл — да следи за лоялността бе в крайна сметка негова професия, — ставаше все по-ясно, че настъпва краят на дните на личната преданост. В бъдеще лоялността ще трябва да бъде кауза, принцип, идея, а не човек или фамилия. Сам по себе си фактът, че подобна нечувана мисъл му мина през ум, бе чудо — това бе знак и за коварното влияние на чужденците.