С очи, изпълнени с мрачна решителност, Сохаку се изправи на крака и излезе от ходжо. Движенията му не бяха бавни, внимателни и обмислени като на дзен монах, какъвто вече беше. Стъпките му бяха дълги, напористи, без да позволяват възможността за пауза или оттегляне, това бяха обичайните му стъпки още от времето преди да даде двеста и петдесетте обета за монашество, от времето, когато беше самураят Танака Хидетада, командир на кавалерия, васал под клетва на живот и смърт на Окумичи-но-ками Киори, последния велик владетел на Акаока.
— Идиоти! — Той прекрачи прага на кухнята. С влизането му тримата едри мъже в кафяви роби на дзен послушници незабавно паднаха на колене и притиснаха силно бръснатите си глави към пода. — Къде мислите, че се намирате? Какво си въобразявате, че правите? Нека бащите ви бъдат прокълнати като жени във всички следващи прераждания! — Никой от тримата мъже не помръдна, нито издаде звук. Останаха на място, снишени колкото е възможно повече. Сохаку знаеше, че ще останат така, докато им разреши да станат. Сърцето му се смекчи. В интерес на истината те бяха добри хора. Лоялни, смели, добре обучени. Да бъдат монаси бе трудно за всички тях.
— Таро.
Таро леко повдигна глава от пода и погледна Сохаку:
— Да!
— Занеси закуската на господаря Шигеру.
— Да!
— И внимавай. Не искам да изгубя още един човек, дори да е толкова безполезен, колкото си ти.
Когато се покланяше, Таро се усмихна. Ядът на Сохаку бе преминал.
— Да! Ще го изпълня незабавно.
Сохаку се оттегли, без да каже нищо повече. Таро и другите двама мъже — Муне и Йоши — се изправиха. Муне отбеляза:
— Напоследък настроението на господаря Хидетада постоянно е лошо.
— Имаш предвид преподобния абат Сохаку — отвърна Таро, докато сипваше супа в купата.
Йоши изсумтя:
— Настроението му ще е лошо, каквото и име да предпочете да използва. Десет часа медитация всеки ден. Никакви тренировки с меч, копие или лък. Кой може да издържи на подобен режим, без да е в лошо настроение.
— Ние сме самураи от рода Окумичи — припомни му Таро, кълцайки маринована репичка на малки парченца. — Наше задължение е да се подчиняваме на господаря, каквото и да ни заповяда.
— Така е — съгласи се Муне, — но не е ли също наше задължение да го правим в добро настроение.
Йоши отново изсумтя, но взе метлата и започна да мете кухнята.
— „Когато стрелецът пропусне целта си — започна Таро, цитирайки Конфуций, — той трябва да потърси грешката в себе си.“ Не е наша работа да критикуваме висшестоящите. — Постави купата и маринованите зеленчуци на табла заедно с малко съдче с ориз. Когато Таро излезе от кухнята, Муне миеше съдовете, като внимаваше да не трака много с тях.
Беше хубава зимна утрин. Студът, който проникваше през тънката му роба, го ободряваше. Колко освежително би било да се гмурне в потока до храма и да застане под ледената вода на малкия му водопад. Подобни удоволствия му бяха забранени сега.
Сигурен беше, че това е временна забрана. Въпреки че сегашният велик владетел на Акаока не беше воин като дядо си, той все пак принадлежеше на рода Окумичи. Задаваше се война. Това бе ясно дори на обикновен човек като Таро. А когато се водеше война, мечовете на рода Окумичи бяха сред първите, които се обагряха с кръвта на враговете. Отдавна чакаха. Когато войната започнеше, те нямаше да бъдат повече монаси.
Таро стъпваше леко по малките камъчета на пътеката между голямата зала и жилищното крило. Когато камъчетата бяха влажни, те бяха измамно хлъзгави. Когато бяха сухи, при всяка стъпка издаваха звук от търкането си едно в друго. Преподобният Сохаку предложи едногодишно освобождаване от задълженията в конюшнята на първия човек, който премине пътеката тихо на десет стъпки. Засега Таро беше най-добър, но беше твърде далеч от представата за безшумно. Необходима му бе много по-голяма практика.