Другите двайсет монаси щяха да седят, медитирайки още трийсет минути, преди Муне да удари звънеца за първото ядене за деня. Деветнайсет монаси, това е. Беше забравил за Джиоджи, чийто череп бе счупен вчера, докато изпълняваше задачата, възложена сега на Таро. Мина през градината и стигна до стената, която очертаваше периметъра на храмовата площ. Близо до стената имаше малка колиба. Той коленичи до вратата. Преди да се обади, той застана нащрек. Нямаше никакво желание да се присъедини към Джиоджи в погребалния огън.
— Господарю — проговори той. — Таро е. Донесох ти закуска.
— Летим във въздуха в огромни метални кораби — чу се отвътре глас. — В часа на тигъра сме тук. В часа на глигана сме в Хирошима. Пътуваме по въздуха като богове, но не сме доволни. Закъсняваме. Бихме искали да пристигнем по-рано.
— Влизам, господарю — Таро отстрани дървения прът, който залостваше вратата и я отвори. Непоносимото зловоние на пот, изпражнения и урина веднага атакува ноздрите му и сви стомаха му във вибриращ възел. Той се изправи и се отдалечи колкото бе възможно по-бързо, без да размести храната на таблата. По обратния път с усилие успя да удържи жлъчния сок далеч от устата си. Трябваше да изчисти стаята, преди да сервира закуската. Това означаваше, че трябва да изчисти и нейния обитател. Нещо, което не можеше да свърши сам.
— В ръцете си държим малки рогове. Шепнем си един на друг през тях.
— Господарю, ще се върна скоро. Моля те, успокой се.
В интерес на истината гласът му бе спокоен въпреки безумието на думите му.
— Чуваме се ясно, въпреки че сме на хиляда мили един от друг.
Таро бързо се върна в кухнята.
— Вода, парцали — поръча той на Муне и на Йоши.
— В името на милостивия Буда на съчувствието — отговори Йоши, — моля те, кажи ми, че не е изцапал пак стаята си.
Таро му рече:
— Съблечи се по превръзка. Няма смисъл да цапаш дрехите си. — Той самият свали робата си, сгъна я прилежно и я постави на рафта.
Когато минаха през градината и отново видяха колибата, Таро се ужаси при мисълта, че е оставил вратата отворена. Щом забелязаха това, двамата му спътници спряха рязко.
— Не затвори ли вратата, преди да тръгнеш? — попита Муне.
— Трябва ни още помощ — нервно отбеляза Йоши.
Таро се задоволи да каже:
— Чакайте тук.
Доближи колибата много предпазливо. Не само бе забравил вратата отворена, но и вонята бе толкова отблъскваща, че той не бе погледнал вътре, преди да отиде да извика помощ. Беше невероятно техният повереник да се освободи от оковите, които го задържаха на едно място. След вчерашния инцидент с Джиоджи не само ръцете и краката на владетеля Шигеру бяха вързани към тялото, но и четири въжета бяха опънати до всяка от четирите стени. Шигеру не можеше да се движи на повече от стъпка в едната посока, тъй като в противен случай някое от въжетата ограничаваше действията му. Все пак това беше задължение на Таро.
Вонящите миризми бяха силни както преди, но сега той беше твърде разтревожен, за да ги забележи.
— Господарю?
Отговор не последва. Огледа помещението набързо, за да се предпази от евентуално нападение. Четирите въжета все още бяха свързани със стените, но не и с Шигеру. Таро притисна тялото си към външната стена отляво и погледна към дясната страна на колибата, после смени положението си и провери другата половина от малкото пространство. Колибата бе съвсем празна.
— Информирайте абата — поръча Таро на Йоши. — Нашият гост е напуснал жилището си.
Докато Йоши тичаше да обяви тревога, Таро и Муне стояха един до друг и оглеждаха несигурно близката околност.
— Може да е напуснал територията на храма и да е тръгнал обратно към Акаока — рече Муне. — А може да се крие навсякъде. Преди да се разболее, той умееше да се крие майсторски. Може да е в градината с дузина коне и кавалеристи и да не го виждаме.
— Той няма нито коне, нито кавалеристи с него — отвърна Таро.
— Не искам да кажа — започна да обяснява Муне, — че може, а че би могъл, а и ние изобщо нямаме представа къде е. Когато е сам, е способен лесно да се изплъзне от преследването.