Отново обгърнат от неприветливия облак, аз закопнях за присъствието на хора от своята раса — да, даже за грубите моряци в „Мускета“ — и започнах да се спускам слепешката в, както се надявах, южна посока. Първоначалната ми решимост да разкажа за всичко, което съм видял (със сигурност г-н Уокър, местният де факто, ако не де юре, консул, трябваше да бъде уведомен за плячкосването на човешко сърце), отслабна с приближаването ми към Оушън Бей. Все още се колебая какво да съобщя и на кого. Сърцето най-вероятно е било на глиган или сигурно на овца. Перспективата Уокър и неговата пасмина да изсекат дърветата и да продадат дендроглифите на колекционери тревожи съвестта ми. Може да съм сантиментален, но не желая да бъда оръдие в окончателното потъпкване на мориорите3.
Вечер
Южният кръст светеше ярко в небето, когато Хенри се върна в „Мускета“ — бяха го задържали други островни жители, които искаха съвет от „лечителя на вдовицата Брайдън“ за своите настинки, кожни болести и воднянки.
— Ако картофите бяха долари — жалваше се приятелят ми, — щях да съм по-богат от Навуходоносор!
Той се разтревожи от моето (силно преиначено) злополучно приключение на Коничния пик и настоя да прегледа нараняванията ми. По-рано бях съумял да убедя слугинята индианка да ми напълни ваната и излязох от нея значително възстановен. Хенри ми връчи бурканче с мехлем за възпаленията и отказа да вземе и цент за него. Боях се, че това може да е последната ми възможност да се посъветвам с талантлив лекар (той възнамеряваше да отхвърли предложението на капитан Молиньо), затова споделих страховете си по повод моето неразположение. Хенри ме изслуша със сериозен вид и попита за честотата и времетраенето на припадъците ми. Съжали, че няма време и нужните приспособления за пълно диагностициране, но препоръча при завръщането ми в Сан Франциско спешно да потърся специалист по тропически паразити (не се осмелих да му кажа, че такъв няма).
Не ми се спи.
Четвъртък, 14 ноември
Отплаваме със сутрешния прилив. Отново съм на борда на „Пророчицата“, но не мога да се преструвам, че ми е приятно. Сега в моя ковчег има три големи купчини намотано котвено въже, които трябва да прескачам, за да стигна до койката си, защото няма и сантиметър от пода, останал непокрит. Г-н Д’Арнок продаде на старшия кормчия половин дузина бъчви със сушени провизии и един топ платнище (за голямо неудоволствие на Уокър). Той се качи на борда да проследи товаренето и лично да вземе парите и ми пожела на добър час. В моя ковчег бяхме като затиснати в пролука, затова излязохме на палубата, тъй като вечерта е приятна. След разговор на тема гмуркане двамата си стиснахме ръцете и г-н Д’Арнок слезе в чакащата го лодка, ловко управлявана от двама млади прислужници от смесена раса.
Г-н Родерик не прояви голямо съчувствие към молбата ми да преместят някъде другаде досадното въже, защото бе принуден да се откаже от личната си каюта (по причина, изложена по-долу) и да се премести на носа при редовите моряци, чийто брой се увеличи с петима кастилци, „отмъкнати“ от испанския кораб, пуснал котва в залива. Техният капитан беше същинска фурия: все пак за малко да обяви война на „Пророчицата“ — битка, от която със сигурност щеше да излезе с разкървавен нос, защото командва едно пробито корито — и трябва само да благодари на съдбата, че капитан Молиньо не се нуждаеше от повече дезертьори. Самите думи „плаващ за Калифорния“ са като обсипани със злато и всички мъже се устремяват натам като пеперуди на свещ. Тези петима заместват двамата дезертирали в Залива на островите и моряците, изгубени в бурята, но все още не ни достигат няколко души за пълен екипаж. Финбар ми казва, че мъжете са недоволни от новите разпореждания, защото с настаняването на г-н Родерик при тях те не могат свободно да се събират на чашка.
3
Баща ми никога не ми е говорил за дендроглифите и аз научих за тях едва по начина, описан в увода. Сега, когато мориорите от остров Чатъм са на ръба на изчезването, според мен те не могат да бъдат засегнати от предателство. — Дж.Ю.