Напразно се опитвах да го убедя, че никой застъпник в съда на капитан Молиньо няма да предизвика по-неблагосклонно отношение от американеца Адам Юинг. Приключението на този мориори беше негова грижа и аз не желаех да участвам. Ръката му намери моята и за мой ужас сложи пръстите ми около дръжката на кинжал. Искането му беше непоколебимо и безмилостно.
— Тогава убие мен.
Със зловещо хладнокръвие и увереност той опря върха му в гръкляна си. Казах на индианеца, че е луд.
— Аз не луд, ти не помогне мен, ти убие мен, също. Вярно, ти знае — помолих го да се овладее и да говори тихо. — Затуй ти убие мен. Каже други аз нападна теб, затуй убие мен. Аз не храна на риби, г-н Юинг. Тук умре по-добре.
Като проклех веднъж съвестта си, втори път съдбата си и трети път г-н Д’Арнок, помолих беглеца да остави ножа и, за бога, да се скрие, защото някой от екипажа може да го чуе и да почука на вратата. Обещах на закуска да говоря с капитана, защото да прекъсна съня му би означавало само да обрека начинанието на провал. Това задоволи пътника без билет и той ми благодари. Пъхна се обратно в намотаното въже, като ме остави да се блъскам над почти невъзможната задача да изградя защита на туземец, промъкнал се без билет на борда на английска шхуна, без да опозоря намерилия го другар по каюта с обвинение в съучастничество. Дишането на дивака ми подсказа, че той спи. Изкушавах се да се втурна към вратата и да повикам за помощ, но пред очите на Бога думата ми, макар и дадена на индианец, ме задължаваше.
Какофонията от скърцащи дъски, люлеещи се мачти, изопнати въжета, ветреещи се платна, стъпки по палубата, блеене на кози, тичане на плъхове, блъскане на помпи, звън на камбана между вахтите, боричкания и смях откъм носа, заповеди, скрибуцане на лебедки и плискането на вечното царство на Тетида — всичко ме приспиваше, докато разсъждавах как най-сигурно ще убедя капитан Молиньо в това, че не съм съучастник в плана на г-н Д’Арнок (сега трябва да бъда по-бдителен от всякога, защото този дневник не бива да попада пред очите на неприятел), и тогава фалцетен писък, надигнал се някъде далеч, но приближаващ със скоростта на куршум, замлъкна на палубата на сантиметри над мястото, където лежах.
Какъв страховит завършек! Аз лежах изопнат, потресен и неподвижен, забравил да дишам. Наблизо и надалеч се разнесоха викове, затрополиха крака и някой тревожно се провикна:
— Събудете доктор Гуз!
— Съжалява кучи с… падна от мачта, вече мъртъв — прошепна индианецът, когато скочих да разузная каква е тази суматоха. — Ти не може нищо, гусине Юинг.
Заповядах му да се скрие и изхвърчах навън. Предполагам, че нарушителят беше усетил колко изкушен съм да се възползвам от злополуката, за да го издам.
Екипажът се беше скупчил около човек, който лежеше проснат в основата на средната мачта. На подскачащата светлина от фенера аз разпознах един от кастилците (признавам, първото ми чувство беше облекчение, че не Рафаел, а някой друг е паднал и се е пребил). Чух исландеца да казва, че мъртвият е спечелил на карти от сънародниците си техните дажби арак4 и ги е изпил всичките, преди да поеме вахтата. Хенри дойде по нощница с докторската си чанта. Той коленичи край разкривения силует и потърси пулса му, но поклати глава.
— Този приятел няма нужда от лекар.
Г-н Родерик свали ботушите и дрехите на кастилеца, за да ги продаде на търг, а Манкин донесе някакъв протрит чувал за трупа (г-н Бурхаве ще удържи сумата за чувала от приходите от търга). Моряците мълчаливо се върнаха по койките си в носовата част на кораба или на постовете си, помръкнали от това напомняне за крехкото естество на живота. Хенри, г-н Родерик и аз останахме да гледаме как кастилците изпълняват католическите си погребални ритуали над своя сънародник, преди да завържат чувала и да предадат тялото му на дълбините просълзени и със сърцераздирателни възгласи: „Адиос!“.
— Тези страстни латиноамериканци — отбеляза Хенри и за втори път ми пожела лека нощ.
Копнеех да споделя с приятеля си тайната за индианеца, но си замълчах, за да не му прехвърля своето бреме на съучастието.
На връщане от печалната сцена видях в корабната кухня да свети лампа. Финбар спи там, за да „отпъжда крадците“, но и той се беше събудил от среднощната суматоха. Спомних си, че неканеният ми гост сигурно не е ял от ден и половина — със страх, защото към какви ли животински извращения може да бъде тласнат един дивак от празния си стомах? На другия ден постъпката ми можеше да ми навреди, но аз казах на готвача, че силен глад не ми дава да спя и (на двойна цена от обичайното „зарад тоя късен час“) се сдобих с чиния кисело зеле с наденица и питки, твърди като топовни снаряди.