Когато се прибрах в каютата си, дивакът ми благодари за любезността и изяде скромната порция, сякаш беше президентско угощение. Не му признах истинските си мотиви, а именно, че колкото по-пълен е стомахът му, толкова по-малко вероятно е да изяде мен, но вместо това го попитах защо ми се усмихна, докато го биеха с камшик.
— Болка силна, да, но очи на приятел по-силна.
Казах му, че той не знае, кажи-речи, нищо за мен, а аз не знам нищо за него. Дивакът посочи своите очи и посочи моите, сякаш този едничък жест беше достатъчно обяснение.
С напредването на средната нощна вахта вятърът се усили и накара дъските да заскърцат, вълните да се надигнат и да нахлуят на палубите. Скоро морската вода проникна в ковчега ми, потече по стените и намокри одеялото ми.
— Можеше да избереш по-сухо скривалище от моята дупка — прошепнах аз, за да проверя дали пътникът без билет не спи.
— Сигурно по-добре сухо, гусине Юинг — промърмори той, буден колкото мен.
Защо, попитах, са го били толкова жестоко в индианското село? Мълчанието се проточи.
— Аз видял много, много свят, аз не добър роб.
За да пропъдя морската болест в тези скучни часове, аз заразпитвах неканения си гост за историята му (все пак не мога да не задоволя любопитството си). Той ми я разказа на пресекулки и на разваления си английски, затова тук ще се постарая да предам само най-същественото.
Корабите на белите донесли на старите Рекоху злочестини, както разказа г-н Д’Арнок, но и чудеса. В детството си моят спътник Аутуа жадувал да научи повече от тези бледолики хора, дошли от места, които във времената на дядо му съществували само в легендите. Аутуа твърди, че баща му бил един от туземците, на които моряците на капитан Броутън се натъкнали в Скърмиш Бей, и в детските си години той неведнъж и дваж го слушал да разказва историята: за „Големия албатрос“, чиито гребла порели утринните мъгли, за неговите пъстропери, странно нагиздени слуги, които доплавали в канута, седнали с гръб към брега, за чудатия говор на слугите (птичи език?), за това как издишали дим, за чудовищното престъпване на табуто, забраняващо на чужденци да докосват канута (чрез досега си те проклинат лодката и я правят непригодна за плаване, все едно да забият в нея брадва), за последвалия сблъсък, за онези „пищящи тояги“, чийто чудодеен гняв можел да убие човек в другия край на плажа, за ярката пола от морскосиньо, облачнобяло и кървавочервено, която слугите окачили на един кол, преди да отплават обратно към „Големия албатрос“ (този флаг бил свален и занесен на един вожд, който гордо се пременил с него и го носил, докато не го уморила туберкулозата).
Аутуа имал вуйчо Коче, който около 1825 година постъпил на служба на бостънски кораб за лов на тюлени (спътникът ми не знае точната му възраст). Мориорите били търсен екипаж на такива кораби, защото вместо с демонстрация на воински качества мъжете на Рекоху били „посвещавани“ посредством лов на тюлени и плувни подвизи (за да получи девойката за жена, младежът трябвало да се гмурне до морското дъно и да излезе с по един рак във всяка ръка и трети в устата). Трябва да добавя, че новооткритите полинезийци са лесна плячка за безскрупулните капитани. Коче, вуйчото на Аутуа, се върнал след пет години облечен в дрехи на пакеха, с халки в ушите, със скромна кесия с долари и реали, с новопридобити чудати навици (сред които „издишане на дим“), с пъстра сбирка от заклинания и разкази за градове и гледки, твърде чуждоземски, за да бъдат предадени на езика на мориорите.
Аутуа се заклел да постъпи на служба на следващия кораб, който отплава от Оушън Бей, и да види с очите си онези екзотични места. Вуйчо му убедил втория помощник-капитан на френски китоловен кораб да вземе за юнга десетгодишния (?) Аутуа. В последвалата си кариера по корабите този мориори видял ледените планини на Антарктида, китове, превръщани в кървави хълмове, после в бъчви с китова мас; на спокойните пепелносиви Енкантадас5 той ловил гигантски костенурки; в Сидни се нагледал на огромни сгради, паркове, файтони, теглени от коне, дами с шапки и чудеса на цивилизацията; превозвал опиум от Калкута до Кантон, преживял дизентерия в Батавия, загубил половин ухо в бой с мексиканци пред олтара на мисията Санта Крус; оцелял в корабокрушение при нос Хорн и видял Рио де Жанейро, макар и да не слязъл на брега; и навсякъде наблюдавал онази непредизвикана жестокост, която по-светлокожите раси проявяват към по-тъмнокожите.