Аутуа се завърнал през лятото на 1835, вече младеж на около двайсетгодишна възраст, видял много свят. Възнамерявал да си вземе жена от местните, да си построи къща и да отглежда нещо на няколко акра земя, но както разказва г-н Д’Арнок, до зимното слънцестоене същата година всеки оцелял мориори бил вече поробен от маорите. Годините, прекарани сред екипажи от всякакви народности, не събудили уважение у нашествениците към Аутуа. Отбелязах колко ненавременно е било завръщането на този блуден син у дома.
— Не, гусине Юинг, Рекоху вика мен у дома, аз да види неин смърт, аз да знае — той се потупа по главата — истина.
Господар на Аутуа бил татуираният маори Купака, който казвал на своите уплашени, съкрушени роби, че е дошъл да ги очисти от лъжливите им идоли: „Вашите богове спасиха ли ви?“ — подигравателно питал той; от мръсния им език: „Моят камшик ще ви научи на чист маорски!“; от нечистата им кръв: „Кръвосмешенията са отслабили първичната ви мана!“. Оттогава мориорските бракове били забранени и всеки потомък на баща маори и майка мориори бил обявяван за маори. Първите нарушители били екзекутирани по чудовищни начини, а оцелелите продължили да живеят в онова състояние на летаргия, породено от непрестанно подчинение. Аутуа разчиствал земята, садял жито, гледал прасетата на Купака и накрая спечелил достатъчно доверието му, за да може да избяга. „На Рекоху тайни места, гусине Юинг, долове, ями, пещери вътре в гора Мотопоропоро, много гъст, там кучета не може надуши.“ Предполагам, че и аз бях попаднал на такова тайно място.
След година го хванали, но робите мориори вече били твърде малобройни, за да ги избиват наред. За голямо тяхно неудоволствие по-низшестоящите маори били принудени да се трудят наравно с робите. „Нима оставихме земята на предците си в Аотераоа заради тези голи скали?“ — жалвали се те. Аутуа отново избягал и при втората си глътка свобода намерил за няколко месеца тайно убежище у г-н Д’Арнок с голям риск за последния. През това време Аутуа бил покръстен и приобщен към Бога.
След година и шест месеца хората на Купака заловили беглеца, но този път сприхавият вожд показал уважение към духа на Аутуа. След наказанието с камшик Купака назначил своя роб да лови риба за личната му трапеза. На тази служба свободолюбивият мориори изкарал още една година, докато един следобед намерил в мрежата си рядката риба моеека. Казал на жената на Купака, че тази риба цар може да се яде само от човек цар и й показал как да я сготви за съпруга си. „Лош, лош отрова риба моеека, гусине Юинг, един хапка, да, заспи, нивга вече не се събуди.“ Същата нощ по време на гощавката Аутуа се измъкнал от селото, откраднал кануто на господаря си и загребал през коварното, бурно, безлунно море към безлюдния остров Пит на две левги южно от остров Чатъм (известен сред мориорите като Рангияурия и почитан като родно място на човечеството).
Късметът съпътствал беглеца и той пристигнал цял и невредим призори, когато вятърът се усилил и нямало други канута, които да го последват. Аутуа преживявал в своя полинезийски рай на дива целина, воден крес, яйца, горски плодове, някой и друг млад глиган (рискувал да пали огън само под прикритието на нощта или мъглите) и с ясното съзнание, че поне Купака е получил заслужено наказание. Как понасял самотата? „Нощем идва мои предци. Денем аз разказва на птици приказки за Мауи и птици разказва на мен приказки за море.“
Беглецът живял така няколко сезона до миналия септември, когато в една зимна буря на рифа на остров Пит се разбил китоловният кораб „Елиза“ от Нантъкет. Всички моряци се издавили, с изключение на нашия алчен за лесна печалба познайник г-н Уокър, който прекосил пролива в търсене на спасение. Щом забелязал следи от обитание и видял старото кану на Купака (всяко кану е белязано с уникална дърворезба), разбрал, че се е натъкнал на съкровище, което би заинтересувало съседите му маори. Два дни по-късно голяма ловна дружина доплавала от големия остров до остров Пит. Аутуа седял на брега, видял ги да идват и се изненадал единствено от появата на стария си враг Купака, побелял, но жив и здрав и с боен възглас на уста.
Неканеният ми спътник завърши разказа си така:
— Лакомо куче на тоз кучи син отмъкнал моеека от кухня и той умрял, не маори. Да, Купака бие камшик, обаче той стар и далеч от дом и негов мана празен и гладен. Маори живее добре, кога войни и мъст, и вражда, но мир убива ги. Много връща в Зеландия. Купака не може, негов земя няма вече. Тогава минал седмица, гусине Юинг, аз вижда теб и аз знае, ти спаси мен, аз знае го.