Обаче свърши. „Кентската кралица“ доплава по мръсната вода до кривозъбата сестра близначка на Доувър, Остенде, дама със съмнителни добродетели. В ранното утро хъркането на Европа се разнесе ниско под басовите туби. Зърнах първите си туземци белгийци, които влачеха щайги, препираха се и при това мислеха на фламандски, холандски или какъвто е там език. Светкавично си събрах куфара: страх ме беше, че корабът ще отплава обратно за Англия, докато съм още на борда, или по-скоро че аз ще оставя това да се случи. Грабнах нещо за хапване от купата с плодове в кухнята на първа класа и се втурнах надолу по трапа, преди някой с нашивки на униформата да ме е настигнал. Стъпих на континентален чакъл и попитах един митничар как да стигна до железопътната гара. Той ми посочи раздрънкан трамвай, преливащ от недохранени работници, болнавост и нищета. Предпочетох кракомобила, вали не вали. Тръгнах по трамвайните линии из мрачни като ковчег улици. Остенде е целият нишестено сив и мръснокафяв. Ще ти призная, мислех си, че Белгия е тъпа страна за бягство. Купих си билет за Брюж и се покатерих на следващия влак — няма перони, представяш ли си? Очукан, празен влак. Преместих се в друго купе, защото моето миришеше неприятно, но всичките бяха еднакво зловонни. Пуших цигари, изпросени от Виктор Браянт, за да прочистя въздуха. Свирката на гаровия началник изсвири навреме, локомотивът се напъна като страдащ от подагра колежански инспектор на нощно гърне и се понесе напред. Скоро с уверена старческа стъпка запуфтя през мъгливия пейзаж от неугледни водоеми и плешиви горички.
Ако планът ми се увенчае с успех, Сиксмит, може съвсем скоро да тръгнеш за Брюж. Когато го направиш, хвани влака в шест, който пристига в онзи утринен час на „Гносиени“6. Запилей се из криволичещите улици на града покрай слепите канали, портите от ковано желязо, запустелите дворове — да продължавам ли? Добре, благодаря — недоверчивите готически коруби, покривите като връх Арарат, обраслите с храсти тухлени кули, средновековните еркери, провесеното от прозорците пране, калдъръмените лабиринти, в които погледът се изгубва, циферблатните принцове и тиктакащите принцеси, които отмерват часовете, почернелите от сажди гълъби и трите или четирите октави на камбаните, едни сдържано строги, други звънки.
Уханието на прясно изпечен хляб ме отведе в пекарна, където сплескана жена без нос ми продаде дузина кифлички с формата на полумесеци. Исках само една, но реших, че жената си има достатъчно грижи. От мъглата с трополене се показа вехтошарска талига и беззъбият каруцар приветливо ме заговори, но аз съумях да отговоря единствено: „Excusez-moi, je neparlepas le Flamand“7, което го накара да се разсмее като гоблински цар. Дадох му кифличка. Сграбчи я с мръсна ръка, покрита със струпеи. В бедняшкия квартал (уличките воняха на отпадъци) децата помагаха на майките си да пълнят пукнати стомни с кафява вода от помпите. Накрая всичкото въодушевление ми дойде в повече, седнах да си поема дъх на стълбите на умираща вятърна мелница, загърнах се, за да се предпазя от влагата, заспах.
В следващия момент някаква вещица ме бодеше с дръжката на метлата си, за да ме събуди, и пищеше нещо като: „Zie gie doad misschien?“8; но не ме цитирай. Синьо небе, топло слънце, нямаше и помен от мъгла. Възроден и замижал, аз й предложих кифличка. Тя прие с недоверие, прибра я в престилката си за после и захвана да мете, като ръмжеше под носа си старинна песен. Май извадих късмет, че не са ме обрали. Разделих поредната кифличка с пет хиляди гълъба за видима завист на един просяк, така че трябваше да дам и на него. Тръгнах обратно по пътя, по който вероятно бях дошъл. На един причудлив петоъгълен прозорец пухкава прислужница подреждаше африкански теменужки в ниска кристална ваза. Момичетата ме пленяват по различни начини. Един ден може да се пробвам с някое. Почуках по стъклото и попитах на френски дали ще спаси живота ми, като се влюби в мен. Поклати глава, но се усмихна приятно учудено. Попитах къде е полицейският участък. Момичето посочи едно кръстовище.