Не стигнах по-далеч: през тясната врата нахлу група проклети американски туристи. Какъвто съм глупак, престорих се, че не съм с Ева. Отидох да гледам панорамата от другата страна, като се мъчех да затегна разхлабените струни вътре в себе си. Когато работникът обяви, че след малко затварят панорамната площадка, Ева си беше тръгнала. Колко характерно за нея. На слизане отново забравих да преброя стъпалата.
В сладкарницата Ева играеше на конец с най-малката В.д.В. Мадам Ван де Велде си вееше с менюто и с Мари-Луиз ядяха понички с пълнеж, докато обсъждаха облеклото на минувачите. Ева отбягваше погледа ми. Магията беше развалена. Мари-Луиз ме гледаше в очите като влюбена юница. Бавно тръгнахме обратно към къщата на В.д.В., където — алилуя! — Хендрик вече чакаше в колата. Ева ми каза „довиждане“ на вратата — обърнах се и видях усмивката й. Блаженство! Беше златна, топла вечер. През целия път до Неербеке виждах лицето на Ева, няколкото кичура, паднали на лицето й от полъха на вятъра. Не бъди отвратителен ревнивец, Сиксмит. Знаеш как е.
И. надушва разбирателството между мен и Ева и това никак не й харесва. Миналата нощ си представих, че под мен лежи Е., а не майка й. Само два-три такта по-късно последва кресчендо, цяла част преди Й. Могат ли жените да разкриват въображаеми измами? Питам, защото тя със зашеметяваща интуиция ми отправи следното проницателно предупреждение:
— Искам да ти кажа нещо, Робърт. Докоснеш ли някога Ева, ще разбера и ще те унищожа.
— Не бих си го и помислил — излъгах аз.
— На твое място не бих го и сънувала — предупреди ме Й.
Не можех да оставя нещата така.
— Откъде, по дяволите, изобщо ти хрумна, че мога да харесвам твоята непохватна, неприветлива дъщеря?
Тя се подсмихна по съвсем същия начин като Ева на своята тераса на кулата.
Искрено твой,
Р.Ф.
Зеделгем
24.X.1931 г.
Сиксмит,
Къде, за бога, е отговорът ти? Виж, много съм ти задължен, но ако си мислиш, че ще седя да чакам писма от теб, боя се, че жестоко се лъжеш. Това е толкова злобно, злобно като лицемерния ми баща. Аз можех да го унищожа. Той унищожи мен. Очакването на края на света е най-древното занимание на човечеството. Прав е Донт, проклети да са белгийските му възгледи, проклети да са всички белгийски възгледи. Ейдриън щеше да е още жив, ако „храбрата малка Белгия“ изобщо не съществуваше. Някой трябва да превърне тази държава джудже в гигантско езеро с лодки и да хвърли вътре създателя на Белгия с вързан за краката гипсов корсет. Ако изплува, значи е виновен. Идва ми да избода с нагорещен до бяло ръжен проклетите очи на баща си! Посочи ми един. Хайде, посочи ми поне един известен белгиец. Има повече пари от Ротшилд, но дали ще ми даде и едно пени? Жалко, толкова жалко. Много християнско ли е да ме отпъди и да не остави на мое име и един шилинг? Удавянето е прекалено добра участ за него. Боя се, че Донт е прав. За войните няма лек, има само временно подобрение за няколко години. Края — това искаме ние и, боя се, именно Краят е това, което ще получим. Ето. Напиши музика към него. Тимпани, чинели и милион тромпети, ако бъдеш така любезен. Плащам на стария кучи син със собствената си музика. Това ме убива.
Искрено твой,
Р.Ф.
Зеделгем
29.X.1931 г.
Сиксмит,
Ева. Защото името й е синоним на изкушението: има ли нещо, което да прониква по-надълбоко в сърцевината на човека? Защото душата й плува в очите й. Защото сънувам как пълзя през кадифените дипли до стаята й, отварям и влизам, как й тананикам най-най-най-тиха мелодия, тя стъпва с боси крака върху моите, с ухо на сърцето ми, и двамата танцуваме като кукли на конци. След целувката казва: „Вие се целувате като червена рибка!“; и в грейнали от лунна светлина огледала ние се влюбваме в младостта и красотата си. Защото през целия ми живот опитни жени идиотки са се нагърбвали със задачата да ме разберат, да ме изцелят, но Ева знае, че аз съм тера инкогнита, и ме изследва полека, както правеше ти. Защото е стройна като момче. Защото ухае на бадеми, на избуяла ливада. Защото когато се усмихвам на амбицията й да стане египтолог, тя ме сритва в кокалчетата под масата. Защото ме кара да мисля за нещо друго освен за себе си. Защото сияе дори когато е сериозна. Защото предпочита пътеписи пред сър Уолтър Скот, предпочита Били Майерл пред Моцарт и не знае, че до мажор не е армейски чин. Защото аз и само аз виждам усмивката й миг преди да е разцъфнала на лицето й. Защото император Робърт не е добър човек — най-доброто у него е събрано в неизсвирената му музика, — но тя въпреки това ми подарява тази най-рядка усмивка. Защото двамата слушаме звуците на козодоите. Защото смехът й сякаш изригва като фонтан през дупка на главата й и се разсипва на пръски в утринта. Защото човек като мен няма работа с такава материя като „красотата“, но ето че тя е тук, в звукоизолираните камери на сърцето ми.