Значи В. Е. знае. От седмици, може би от месеци. Много лошо ме изненада. Изложих на показ своята безпомощност, като изрекох доста груби обиди по негов адрес.
— О, какви ласкателства! — изграчи той. — Още, маестро!
Сдържах се и макар да ми се искаше, не грабнах фагота, за да пребия с него до смърт изтерзаното от сифилис тяло. Не се сдържах и изсъсках, че ако Еърс е толкова добър съпруг, колкото манипулатор и крадец на чужди идеи, съпругата му не би водила такъв разпътен живот. Добавих, че като се замисля, не знам доколко успешна ще бъде неговата кампания за очернянето на името ми, когато европейското общество научи каква жена е Йокаста Кромелинк в личния си живот. Той дори не трепна.
— Какво невежествено магаре си, Фробишър. Йокаста е дискретна в многобройните си похождения и това винаги е било така. Висшата класа на всяко общество е проядена от аморалност, как иначе според теб ще удържа властта си? Репутацията господства в публичната сфера, не в личния живот. Провалят я публичните действия. Лишаване от наследство. Бягство от реномирани хотели. Невърнати навреме пари, взети назаем от най-долнопробни лихвари. Йокаста те съблазни с моята благословия, самодоволен никаквецо. Ти ми беше нужен, за да довършим „Птица на смъртта“. Мислиш се за неудържим жребец, но между мен и Йокаста съществува алхимия, която ти изобщо не можеш да проумееш. Тя ще те разлюби в мига, в който застрашиш съвместния ни живот. Ще видиш. Сега си върви и утре се върни с написано домашно. Ще се престорим, че малкият ти истеричен пристъп изобщо не се е случвал.
Подчиних се с най-голямо удоволствие. Трябваше да помисля.
Й. сигурно е изиграла важна роля в проучването на близкото ми минало. Хендрик не говори английски, а В. Е. не би могъл да проведе такова разследване сам. Тя явно харесва мъже с лоша репутация — това обяснява защо се е омъжила за Еърс. Не мога да разбера дали Е. има пръст в цялата тази история, защото вчера беше сряда и тя беше на училище в Брюж. Ева не би могла да знае за връзката ми с майка й и същевременно така открито да показва любовта си към мен. Нали?
Цял следобед се разхождах из студените поля, обзет от самотен гняв. Скрих се от завалялата градушка под навеса на порта от разрушен през войната параклис. Мислих за Е., мислих за Е., мислих за Е. Само две неща ми бяха ясни: по-добре да се обеся на входа на Зеделгем, отколкото да позволя на паразитиращия му господар да ограбва и занапред таланта ми; и перспективата никога повече да не видя Е. е немислима. „Това ще свърши със сълзи, Фробишър!“ Да, възможно е, бягствата от дома често свършват така, но аз я обичам, наистина я обичам и това е.
Върнах се в замъка малко преди да се стъмни, ядох студено месо в кухнята при г-жа Вилемс. Научих, че Й. е отнесла коварните си ласки в Брюксел, където е по работа, свързана с имението, и няма да се върне тази нощ. Хендрик ми каза, че В.Е. се е оттеглил рано, взел е радиото си и е наредил да не го безпокоят. Идеално. Дълго се киснах във ваната и съчиних заплетена поредица от басови гами. Кризисните ситуации ме карат да търся утеха в музиката, където нищо не може да ми навреди. Прибрах се рано в стаята си, заключих вратата и си стегнах куфара. Тази сутрин станах в четири часа. Отвън — ледена мъгла. Реших да се отбия за последно при В. Е. Бос, само по чорапи, тръгнах крадешком по зимните коридори към стаята на Еърс. Разтреперан отворих вратата, като се стараех да не вдигам никакъв шум — Хендрик спи в съседната стая. На угасена лампа, само на светлината от блещукащите въглени в камината, видях Еърс да лежи проснат като мумията в Британския музей. Стаята му вонеше на горчиво лекарство. Приближих се към шкафчето до леглото. Чекмеджето заяждаше и когато дръпнах по-рязко да го отворя, едно шише с етер, сложено отгоре, се катурна — едва успях да го хвана. Вътре беше люгерът, който В.Е. ми показа, загърнат в парче велур с нахлузена отгоре мрежичка, до него — чинийка с патрони. Те задрънчаха. Крехкият череп на Еърс беше само на сантиметри от тях, но той не се събуди. Дробовете му скърцаха като овехтяла стара латерна. Изведнъж ми се прииска да открадна няколко патрона, така и направих.
Върху адамовата ябълка на Еърс пулсираше синя вена и аз с мъка овладях необяснимо силното си желание да я пробия с джобното си ножче. Изключително странно. Сякаш смътно познато, но повече непознато. Да убиеш — преживяване, което спохожда малцина в мирно време. Какъв е тембърът на убийството? Не се тревожи, писмото ми не е изповед на убиец. Да работя върху секстета си, докато бягам от полицейско преследване, би довело до прекомерни усложнения, а да приключа кариерата си увиснал на въже с изцапано бельо е недостойно. По-лошото е, че хладнокръвното убийство на бащата на Ева би сложило край на чувствата й към мен. В.Е. спеше ли, спеше и нехаеше за всичко това, и аз отмъкнах пистолета му. Вече бях взел патроните, така че да открадна и люгера беше донякъде логично. Не е за вярване колко тежък е един пистолет. Той удряше басова нота по бедрото ми: със сигурност е убивал хора, не е вчерашен този малък люгер. Защо всъщност го взех? Не мога да ти кажа. Но допреш ли устата му до ухото си, започваш да чуваш света по друг начин.