П.П.П. — Едно последно неочаквано откритие. В Зеделгем, докато стягах куфара си, проверих дали нещо не се е търкулнало под леглото. Намерих половинка от скъсана надве книга, пъхната под единия крак от отдавна заминал си гост, за да не се клати леглото. Може да е бил пруски офицер или Дебюси, кой знае? Не ми направи впечатление до момента, в който забелязах заглавието на подвързията. Тежка задача, но повдигнах леглото и издърпах подвързаните страници. Точно така: „Тихоокеанският дневник на Адам Юинг“. От страницата, където прекъсва, до края на първия том. Можеш ли да повярваш? Пъхнах половинката в куфара си. Мн. скоро ще я дочета. Умиращият щастливец Юинг така и не е видял ужасните силуети, дебнещи зад ъгъла на историята.
Хотел „Льо Роял“, Брюж
Към края на XI.1931 г.
Сиксмит,
Работя върху секстета „Облакът атлас“ по цели нощи до пълно изтощение — съвсем буквално, иначе по никакъв начин не мога да заспя. Главата ми е фойерверк на съзиданието. Музиката на живота ме връхлита цялата наведнъж. Границите между шум и звук са условни, сега го разбирам. Всички граници са условни, държавните — също. Човек може да преодолее всички условности, стига само първо да му хрумне да го направи. Да вземем този остров по средата между тембър и ритъм, не е отбелязан в нито една теоретична книга, но той е тук! Чувам инструментите в главата си, съвършено ясно, всеки, който си поискам. Когато го завърша, знам, че в мен няма да остане нищо, но тази награда, която държа в потната си длан, е философският камък! Човек като Еърс изразходва дадената му дарба на малки порции в продължение на целия си живот. Аз — не. Нямам никакви вести от В.Е., нито от онази непостоянна, мелодраматична прелюбодейка жена му. Сигурно си мислят, че съм избягал обратно в Англия. Снощи сънувах, че падам от „Импириъл Уестърн“, прегърнал водосточната тръба. Нота, изсвирена чудовищно фалшиво на цигулка — това е финалната нота в моя секстет.
Съвсем добре съм. Дяволски добре! Да можех да ти покажа този ослепителен блясък. Пророците, щом видели Йехова, ослепявали. Не оглушавали, а ослепявали, ти разбираш значението на това. Все още можели да го чуват. По цял ден си говоря сам. Отначало го правех разсеяно, човешкият глас толкова ме успокоява, но сега трябва да положа истинско усилие, за да спра, затова продължавам да си говоря. Когато не композирам, излизам на разходка. Вече мога да напиша пътеводител „Мишлен“ за Брюж, стига да имам необходимото място и време. Обикалям и по-бедните квартали, не само алеите на богаташите. На един мръсен прозорец някаква баба подреждаше африкански теменужки в ниска ваза. Почуках по стъклото и я помолих да се влюби в мен. Тя прехапа устни, не знам дали говореше френски, но аз опитах отново. На прозореца се показа човек с глава като оръдеен снаряд и без следа от брадичка и ме обсипа с пиперливи ругатни по адрес на мен и семейството ми.
Ева. Всеки ден се качвам на кулата и си пея заклинание за късмет, по една сричка на стъпало: „Не-ка-днес-тя-да-е-там-не-ка-да — е — там“. Още я няма, но аз чакам, докато се стъмни. Златни дни, бронзови дни, железни дни, мокри дни, мъгливи дни. Локумени залези. Нощите настъпват, студеният въздух щипе. Ева седи в охранявана класна стая долу на земята, дъвче молива си, знам, че мечтае да бъде с мен, аз стоя сред олющени апостоли, гледам надолу и мечтая да бъда с нея. Проклетите й родители сигурно са намерили бележката на тоалетната й масичка. Иска ми се да бях подходил по-ловко към нещата. Да бях застрелял измамника, когато имах възможност. Еърс никога няма да намери заместник на Фробишър — „Вечното завръщане“ ще умре заедно с него. Онези Ван де Велде сигурно са прихванали второто ми писмо до Ева в Брюж. Опитах се да проникна с блъф в училището й, но двойка прасета в ливреи ме изгониха със свирки и тояги. Проследих Е. на връщане от училище, но завесите на деня се вдигат за толкова кратко, става студено и тъмно, докато тя излезе от училище с вдигната качулка на кафявото си палто, заобиколена от В.д.В., компаньонки и съученици. Надзърнах в процепа между шапката и шала си, чаках сърцето й да ме познае. Не е забавно. Днес докоснах палтото й, докато се разминавахме под дъжда сред тълпата. Ева не ме забеляза. Щом се приближа към нея, някакъв тонически педал усилва звука, който тръгва от слабините, отеква в гръдния ми кош и стига до височината на очите. Защо са тези нерви? Може би утре, да, утре, със сигурност. Няма от какво да се страхувам. Тя ми каза, че ме обича. Скоро, скоро.